Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Консултация с Д-р Юлиана Панова, Клиничен Психолог

Поне веднъж на седмица ми се обажда някой много притеснен родител (обикновено майката) на тийнейджър (12-19 годишни) или на късен юноша (19-25) с молба за консултация, диагностика и с надежда за терапия над нейното проблематично и поотраснало дете. Обикновено поводът е сериозна (и стряскаща родителите) криза, заплаха за самоубийство или преляло търпение и изчерпана толерантност на възрастните в семейството, поради излязлото от контрол “дете”. Началният разговор по телефона обикновено изяснява за мен и за тях сериозността (и твърде често потенциалната опасност) на проблема и необходимостта от бърза интервенция. Родителите, обнадеждени от нашия разговор, запазват час за консултация ... и в поне от 80 до 90% от случаите се обаждат непосредствено преди насрочената диагностична сесия да се извинят и обяснят, че отрочето не искало и да чуе за “корекции” над него от доктори, и поради което “за сега се отказват от идеята” ... за лечение и позитивна промяна (!?). Причината за отказа на отклоняващия се юноша обикновено е, че изискването на родителите за психотерапия е приемано като още едно обвинение в дефектността и вината му и пореден опит за насилствен контрол и “корекция” над него. А лечение на сила не става! Логичният резултат от отказа е, че проблемът в семейството продължава и в повечето случаи се задълбочава поради механизма на развитие на психичните и психоневрологичните разстройства.
Тук възниква един очевиден и изключително важен въпрос: Ако най-скъпото ви (вашето дете) да речем си счупи крака или развива очевидни симптоми на опасна или даже фатална болест, как бихте реагирали, ако то откаже да дойде с вас по една или друга причина за преглед и лечение?
Всеки е чувал многобройни ужасяващи трагедии за самоубили се или убити юноши при автомобилни или други (не особено случайни) инциденти, алкохолизирани и наркотизирани младежи, сексуално активни или изнасилени почти деца, криминални прояви, ранни бременности и провалени животи на много обещаващи иначе в по-ранните си години личности. Печалният и известен факт е, че никой не е застрахован, но очевидният проблем е, че това се осъзнава твърде късно (иначе страшната развръзка би могла да бъде предотвратена). Това би могло да се случи в собственото ни семейство, с близки, познати или с хора като нас, за които сме чували - “хора нормални, добри, културни, интелигентни и любящи”.
Много родители на трудни тийнейджъри заявяват със странна смелост: “Е, и за мен не беше лесно в ранните ми години, но оцелях и ей ме сега как се справям ...” (коментар под линия: ... с дете със сериозен проблем на свой ред, което е индикатор, че родителят изобщо не се е справил със собствените си “демони” успешно ..., а предава проблемната “щафета” на следващото поколение като наследство).
Повечето родители на деца (и юноши) с някакви психични и емоционални проблеми са много чувствителни към темата: “кой е отговорен за това, което се случва с детето им?” Това е поради собственото им (съзнателно или подсъзнателно) чувство за вина, че са се провалили като родители, въпреки всичката им любов и усилия (ако е такъв случая), оказали се очевидно безуспешни. По тази причина те проектират това си самообвинение върху околните и непрекъснато им се струва, че са обвинявани (или съжалявани) за техния “провал” в лицето на тяхното дете. А това дете е всъщност жертвата. То нито е молило да бъде родено, нито да страда по този начин, нито да бъде сочено и отхвърляно от близки и познати като лошо и дефектно. Но за съжаление то няма зрелостта, познанието, средствата и опита да се справи по друг и по-адекватен начин с вътрешните си психични бури и болка. Единственият му достъпен начин да ги комуникира е да ги отиграва (act out) или компенсира и потушава чрез действията си. Помощта, която пък му бива предлагана (или налагана) до сега от родителите му се оказва очевидно безуспешна или дори с обратния ефект, поради това, че те не успяват да “чуят” и разберат “посланието” и “молбата” на детето си. Резултатът е често обезверяване и отчаяние от страна на дете и родителите, че всички средства, които са опитали са се оказали безуспешни и изпадат в примиренческо тревожно очакване на какво друго предстои да се случи, докато емоционалната пропаст между тях расте. Или още по-лошо (и опасно), те започват да се самозалъгват с ирационални надежди, че нещата някак си магически могат да се оправят от самосебе си, докато продължават да правят все същите грешки.
Всяко семейството по съществото си е една затворена система и съществува по всички закони за развитието и равновесието в дадена система. Децата и родителите са елементите на тази система. Проблем във функционирането на някой от тези елементи е ясен симптом, че семейството (като система) е болно. В този смисъл в необходимост от лечение е не само елемента, който проявява най-ясно симптома (поради по-голяма психическа уязвимост), а системата като цяло.
Изводът е: Докато родителят не идентифицира и разбере цялостността на проблема и не пожелае участие в това лечение, а поиска само корекция над детето му (за чие удобство?), лечение и промяна няма да настъпи и прогнозата за това семейство и особено за най-крехките му членове е лоша.

продължава в следващия брой

Juliana Panova, Psy.D.
Clinical Psychologist
Director of International Psychological Services
www.cps-chicago.com
Tel.: 847-219-6795