Вяра или доверие в другия

Напоследък ми се случва да губя, все по често, доверие в близките ми.
В себе си ли да търся проблема, в познатите ли?
С уважение: Емилия С.

Що е доверие?
Доверието е отношение към нещо или някого, което не почива на знание, а по-скоро с нищо необоснована надежда, че отношенията или събитията ще се развият така, както желае субектът.
Доверие и вяра са синоними, но ако вярата изразява една по-абстрактна надежда, то доверието изразява вяра в нещо конкретно.
Човек е същество на вярата. Вярата е негова същностна характеристика. Ако човек не вярва и не се доверява, той не би могъл да съществува.
Човек е мислещо и съзнаващо същество, и това е така, но наред с мисленето и съзнаването във всяка една човешка постъпка има и огромна доза вяра.
При по-елементарните действия човек реагира на стимули, както правят и животните. При по-сложни ситуации човек се опира на разума и мисленето, за да направи избор между различни възможности. Той събира информация, анализира и оценява възможностите и тогава взема решение, което намира за най-правилно. В повечето от тези случаи човек няма нито време, нито капацитета да проучи всички обстоятелства, да събере цялата информация и въз основа на изчерпателни данни и обосновани изводи да вземе своето решение и да действа.
Ако всеки път, когато човек решава как да постъпи, той изчаква, докато не проучи цялостно ситуацията, той би прекарал живота си в мислене и проучвания и не би предприел нищо.
Независимо дали се опира на науката или на собствения си опит и способности за умозаключения, човек като правило не разполага с абсолютно обосновани решения и е принуден да действа на вяра.
Принуден е да се доверява на интуиция, късмет или случайност с надеждата, че събитията ще се развият така, както той се надява.
Тъкмо този елемент на доверие, който не може да бъде отстранен от човешките постъпки, прави човека същество на вярата. Тук се крие причината за всички видове вери, като се започне от вярата в себе си и другия до него, мине се през вярата в социалните структури и отношения и се стигне до вярата в Бога.
Доверието в себе си и в другите
Човек е мислител, преценяващ рационално ситуациите, но дори и в най-рационалните си изяви той знае, че има вероятност и за грешна преценка и решения и че няма друг път, освен да се довери на индивидуалните си възможности да мисли и преценява.
Когато човек взема решение да действа, той не знае много неща. Той невинаги знае за истинските подбуди на своето решение, не съзнава рационализациите, които е извършил, не знае какви точно процеси протичат в неговата психика и отново трябва да действа на доверие.
Нещо повече, степента на доверие, което някой има в себе си, често зависи не от истинско самопознание, а от други фактори.
Човек обикновено действа в колективи и влиза в сложни отношения с другите хора, за които той знае по-малко, отколкото за себе си.
Естествено и в тези случаи той се опитва да събере информация за другите и да прецени рационално техните достойнства и недостатъци, техните качества и способности, както и тяхното истинско отношение към него.
Но и в познанието си за другите той също е ограничен, и то не само от времето, но и от познавателни модели, които колкото му помагат, толкова понякога затрудняват истинското знание.
Както показва атрибутивната теория, търсейки да разберем истинските мотиви на другия, ние отнасяме причините за чуждите постъпки или към вътрешната убеденост на хората, че трябва да постъпват по начина, по който постъпват, или към външните обстоятелства, които ги принуждават да действат по определен начин.
Ние обикновено не съдим пряко за намеренията на другия, а се опитваме да потърсим косвени признаци, които да ни разкрият истината. Ние интерпретираме ситуацията, в която другият действа; ние съдим по неговия статус или се ръководим от изработени в миналото модели, използвайки предпочитани от нас характеристики, с които преценяваме различни хора.
Освен познавателните съществуват множество други готови модели - изработени в ранното детство или наследени, по правило несъзнателни, които насочват поведението ни. Когато се подчиняваме на подобни автоматизми, ние имаме вътрешна увереност, че те ще ни осигурят успех. Такива са и моделите на привързаност, мястото на контрол; но и нагласите, диспозициите и очакванията са по същество също такива модели.
Ангажирайки се в общуване с другите, тези дълбочинни психически структури често се оказват решаващи за характера на отношенията, докато познанията за другия оказват малко или почти никакво влияние върху поведението ни.
Така ние нещо научаваме за другия, но и нещо пропускаме, правим грешни заключения и в края на краищата се доверяваме на случая.
Нещо повече, степента на доверие, което даден човек изпитва, също зависи не толкова от ситуацията, колкото от личностната предразположеност да вярва или да бъде подозрителен.
Известно е, че екстравертите са открити, социални, общителни и с много по-голямо доверие в себе си и в другите, отколкото интровертите. Последните са по-склонни да потъват във вътрешния си психичен живот и са по-необщителни и по-подозрителни към другите. Можем да предположим, че разграничението има отношение към степента на доверие, което човек изпитва към себе си и околните.
Хората с вътрешно място на контрол са по-рационални, но и склонни да изпитват по-голямо доверие в другите, в тяхната искреност и етичност. Обратно, хората с външен контрол повече се доверяват на случайността - една сляпа вяра в шанса, която ги прави понякога безразсъдни и безотговорни и към себе си, и към другите. Тоест те нямат доверие нито в себе си, нито в другите.
Доверие в социалните отношения
Можем да предположим, че докато в междуличностните си отношения хората са зависими от ирационални структури и действат от позициите на една нерефлектирана вяра, то при социалните си отношения те разчитат много повече на рационални преценки.
Но и тук хората разчитат не толкова на съзнателни умозаключения и рационален избор, колкото на спонтанното заучаване и приемане на определени социални роли.
Наистина в социалните отношения ние имаме една сигурна база, която ги прави достатъчно предсказуеми и това са ролевите очаквания, но това не означава, че те се осмислят. Те също се приемат до голяма степен от повечето хора с вярата, че социалният ред е сътворен преди всеки отделен човек и е достатъчно стабилен, за да бъде проблематизиран. Ролите, които играем според социалните, професионални и възрастови статуси, имат достатъчно определен репертоар, по отношение на който е постигнат социален консенсус, и влизайки в социални отношения, ние вярваме, че другите ще се държат според правилата. Но и тук има място за грешки, тъй като всяка роля има някакъв диапазон, в който индивидът има свободата да изрази своята индивидуалност, а и нищо не ни застрахова, че в някой конкретен случай някой няма да реши да не спази изискванията на ролята. Налага се да се доверяваме, че другият ще се придържа към репертоара.
Колкото повече се придвижваме от непосредственото общуване лице в лице към типизираното ролево общуване, толкова по-адекватно става нашето поведение, тъй като типизациите са конвенции, които трябва да се спазват, за да се съхрани обществената система.
Типизацията е свързана с доверие в изградените преди нас конвенции, с убедеността, че те няма да бъдат променени.
Още по-голяма доза доверие се изисква в обществените взаимодействия.
Отделният човек, дори той да заема ключови позиции в политиката, правото или икономиката, не може да предизвика сериозни промени в обществото, ако не се опира на маса от привърженици и съмишленици.
Така в обществото се формират партии и други организации, които имат за цел да защитават дадени интереси и да влияят върху социалната действителност.
Повечето хора ограничават дейността си в първичните социални групи и за да могат да повлияят на промените в обществото, те трябва да делегират права на политически лидери и експерти в различните области.

продължава в следващия брой

Юлия Дончева
КОНСУЛТАНТ ПО СЕМЕЙНИ И ДЕТСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ:
Магистър по предучилищна педагогика - 1-ва ПКС;
Магистър по психология и социология в управлението;
Член на Съюза на Учените в България