Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Това ще можете да прецените и вие, след като прочетете материала в този и следващия брой. В няколко статии очевидно няма нито възможност, нито нужда да обясня в детайли една цяла наука, но ще се опитам да набележа основните принципи на психотерапията.
Да уточним първо кой може да е психотерапевт: Това се предполага да е професионалист с научна степен в клинична психология или психиатрия, изучаваща зараждането, развитието, структурата, протичането на нормалните, както и патология на психичните, психоневрологични и психосоматични процеси при човека (т.е. психичната “анатомия”). Тези специалисти са академично и практически подготвяни (около 10 години за докторите в САЩ) да диагностицират, въздействат и оперират с тази “психична анатомия”.
Какво се случва при терапия?
Започва се с обаждането на клиента, което е и първият контакт с него. Още тогава психотерапевтът регистрира диагностично начина му на представяне, настроението, афекта, тона, интонацията, паузите, стила, вербализацията на проблема, начина на договаряне (или отлагане) на час, приблизителни познавателни и интелектуални функции и пр. Това са неща, които като правило не се регистрират от непрофесионално ухо, но са важна част от клиничната картина. Изключително важно е дефинирането на проблем от самия клиент. Това е гаранция, че той е навлязъл във фаза на готовност и мотивация за самопознание и промяна, което е задължително условие психотерапията да работи. Никой не може да бъде лекуван срещу неговото желание. В повечето случаи, в които се обажда за терапия някой от семейството, а не самият потенциален клиент, въпреки добронамереността и усилието на близкия, среща изобщо не се осъществява.
Първата диагностична сесия през погледа на клиента е един почти обикновен разговор за житието/битието и проблемите му, но с доста по-директни и “разголващи” проблема и личността въпроси от страна на терапевта. Но “на доктор, като на доктор”. Този “разговор” може да бъде в по-структуриран или в по-свободен формат според стила на професионалиста и е т.нар. “клинично интервю”. То има за цел да покрие основните психични и психосоматични параметри и да даде като начало приблизителен отговор на въпросите: “защо тези симптоми,” “защо този човек” и “защо сега.” Има много техники за водене на подобно интервю за събиране на максимално диагностична информация с единствената цел да помогне за назначаване на най-работещото лечение. Естествено, както във всяка друга лекуваща професия личностните качества, талант, ниво на образование, професионален и житейски опит, и добрата клинична интуиция на терапевта, са фактори, които допринасят изключително за степента на успешност на този процес.
Усложнението в клиничната психология е, че за разлика от медицинската диагностика, тук не могат просто да се вземат реални телесни проби и направят независими от кооперирането на пациента обективни измервания. Психичният проблем (или симптом), за който се търси помощ, очевидно е извън волевия и съзнателен обсег и контрол на клиента (инaче просто той би се справил и сам). Поради което научно са разработени индиректни техники и психологични тестове, чрез които може да се набави необходимата диагностична информация.
Симптомите като правило са външен израз на компенсаторни, излезли от контрол защити, подсъзнателни опити за комуникация, тревожност и/или изтощение поради вътрешен конфликт и заплаха, пропукване на защитите за подтискане и изтласкване на импулси или спомени и много други още несъзнателни механизми. Целта на тези автоматични механизми по принцип е да предпазват съзнанието от нахлуване на проблематични за личността (патогенни) спомени, чувства или импулси, използвайки обаче огромни количества психична енергия. Така често пациентът несъзнателно развива симптомите си, като резултат от опита на психиката за самолечение, но така “скрива” от себе си и реалните причини. Друга причина е, че използваните защити дори да са работили някога, вече не работят добре и настъпва психично изтощение и “пропукване”. Или по-накратко казано това означава, че вербалният разказ на клиента за неговите симптоми, живот и проблеми е и в голяма част несъзнателно подвеждащ, поради което и с малка полза в директния си смисъл за правилната диагностика.
Ето тук идва изкуството и специфичността на тази професия: построяването на много разбъркания психичен “пъзел” на клиента и решаване на неговата “загадка” по неговo съзнателно и заявено желание, но срещу неговата несъзнателна съпротива, което е и причината за формиране на симптом. За целта (добрият) клиничен психолог развива професионално и автоматично “ренгеново око” за психичните процеси, които се манифестират много по-ясно (и директно) чрез невербалната комуникация на клиента. Това включва всичко извън това, което той казва - например това, което не казва, поза, изражение, глас, интонация, поглед, липса или наличие на тип движения, походка, адекватност и степен на афект, както и много други. А във вербалната част не е важен толкова директният смисъл, колкото времевото появяване и близост на различни изказвания, асоциативна мисъл и много други невидими за непрофесионално око и ухо нива на психично представяне.
Едновременно с работенето на няколко нива обаче психологът трябва да поддържа комуникация близка до стила и нивото на разбиране на пациента и то в границите на моментната му толеруемост към интервенция. Клиничната теоретична (и терминологична) концептуализация на случай се запазва само за професионална среда - документация, консултации с колеги, писане и презентации по професионални форуми.

Juliana Panova, Psy.D.
Clinical Psychologist
Director of International
Psychological Services
Tel.: 847-219-6795
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
www.cps-chicago.com