Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

продължение от предишния брой

За управляването на повечето превозни средства (и по-сложни механизми) се изисква лиценз, който се получава след нарочно и успешно теоретично и практическо обучение и покриване на тест. За повечето професии, включващи някакво въздействие над хора (в развитите страни) се изисква специализирано продължително образование и допълнителни квалификационни изпити за получаване най-малко на сертификат. А за да получиш права на родител - т.е. да създаваш, отглеждаш, опазваш, контролираш и възпитаваш цяла нова личност не се изисква никаква предварителна подготовка, знания и умения или поне някакви базисни характерови параметри.
Готовността и компетентността на родителя се оставят на собствената му съвест и преценка ... Този печален факт е достатъчен да обясни огромното разнообразие в качеството на “продукта” от такава “неквалифицирана” дейност. Дори когато родителите са с прилични умствени способности, най-добри чувства, намерения и полагат много усилия, резултатът може да е тотален провал, илюстриращ в реалността как “пътят към ада е постлан с добри намерения”. Често в психологичната практика, както и в реалния живот чуваме от разочаровани или отчаяни родители нещо от сорта: “Аз толкова го обичах и правех всичко за него, а как е възможно детето ми така да се отклони?” Обикновено при такава нагласа родителят обвинява за “провала” на детето било то генетичната наследственост от някой нехаресван роднина, другия родител или най-малко неблагоприятна среда и обстоятелства. Подобна нагласа първо демонстрира т.нар. “външен локус на контрол” (т.е. разбирането, че причините и отговорността за случването на неблагоприятни неща в живот му се намират извън него). Това самo по себе си е симптоматичнo за психологични проблеми. Второ, отговорността по този начин се стоварва изцяло върху плещите на “отклонилия” се от очакванията юноша, който е все още дете в процес на развитие и под грижите на своите родители (?!).
В клиничната практика са многократно повече родителите, които се обаждат с желанието да лекуваме и “поправим” тяхното дете по желан от тях начин. Повечето от тях разтревожено (и охотно) обясняват проблематичното поведение и черти на детето си, които искат да бъдат прекроени от доктора. Като правило обаче те и не споменават за някакъв проблем в тях самите или в начина им на взаимодействие, които може да са отговорни за неблагоприятното развитие на нещата у дома. А когато психологът насочи въпрос в тази посока, те често бързат да се оправдаят и защитят, че са направили всичко необходимо и даже много повече според обстоятелствата. Остава обаче неизяснен въпроса кое и колко е “всичко необходимо” и кой определя това, след като резултатът е толкова незадоволителен или дори печален по собствените им стандарти? Проблемът е, че очевидно те не търсят реален отговор на този въпрос. Ако беше така, те биха “чули” (или поне доловили) вербалните и невербални сигнали на собственото им дете, че нещо много не е наред у дома или в тeхните взаимоотношения. А ако разчитаха вярно сигналите, те би следвало да обърнат внимание и направят необходимото за справяне с проблема с или без (ако могат да се справят сами) професионална помощ. За съжаление обаче в твърде много от случаите като проблематично се посочва само детето. Юношата, обвинен в “дефектност”, съвсем закономерно отказва да бъде “ремонтиран” по изискване на вечно “праведния” си и “безгрешен” (!) родител и отношенията още повече се обтягат. Дори в по-благоприятните случаи, когато детето все пак се подчини и съгласи на лечение, но родителят не пожелае участие в този процес и “корекция” на свой ред, резултатите са много скромни и с временен успех. Причината е, че именно проблематичните отношения в семейството са най-патогенни и колкото и да са добронамерени от страна на родителя, очевидно сериозно се разминават с нуждите на детето. Такъв родител очевидно не разбира, че във взаимоотношенията между двама души всеки носи 50% от отговорността, ... и то тогава, когато двамата са в равноправни позиции (възраст, образование, опит, социално положение, статут, интелигентност, и пр.). Kогато и докато обаче единият е отговорен за създаването, сигурността и отглеждането на другия, както и за неговото възпитание, то отговорността се носи от първия, понеже вторият е в голяма степен негов продукт.
В клиничната ни практика са по-редки, но пък високо оценявани от нас случаите, когато родителят отчита своята отговорност и (несъзнателно) участие в генерирането на проблема. В такива случаи той разбира необходимостта и пожелава участие в терапията поне първоначално. В случай на отказ от детето за терапия, родителят потърсва консултация за себе си, осъзнавайки необходимостта от помощ в собствения му подход към семейството и ситуацията. Желанието и крайната му цел е да постигне по-добро взаимодействие и емоционална връзка с детето си (дори и когато “то” е вече пълнолетно), както и по-пълноценен и щастлив живот за това дете. Закономерният резултат е, че при такъв интелигентен родителски подход и последваща терапия прогнозата е добра и резултатите са много по-бързи и трайни.
Има един популярен интернационален израз: “Дай, за да получиш!” Проблемът с него обаче е, че както е с всички пределно общи изказвания, всеки може да си го интерпретира, както му е угодно. Ако го погледнем като търговски принцип, то той има прост и ясен смисъл. В човешката психика и отношения обаче, нещата са доста по-условни и сложни. Oт изключително решаващо значение е какво, колко, как и кога да се “даде”. Ако резултатът от взаимодействието значително се отклонява от нормално очаквания и желания, значи нещо е объркано в естеството и “дозировката” на даване и получаване и се нуждае от експертна консултация и помощ, преди да е станало твърде късно.

Juliana Panova, Psy.D.
Clinical Psychologist
Director of International
Psychological Services
Tel.: 847-219-6795
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
www.cps-chicago.com