Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Напоследък се чувствам ужасно, защото все аз правя компромиси - на работа, у дома, сред приятели, дори и пред родителите ми!
Моля, кажете ми как да се отърся от това изяждащо ме чувство?
С уважение: Цветанка Бонева

Често в правенето на компромиси оставаме сами, и то именно защото това си е било само наш избор. Без значение дали другият има или няма нужда от него. Ако има, той и ще се възползва, но това със сигурност ще е акт само на негово “вземане”. Няма да е обвързан с “даване” към нас. Макар да очакваме, че ще получим нещо в замяна. Това, което всъщност правим, е да очакваме какво другите може да не са готови да разберат и да направят за нас. Важно и необходимо е да си дадем сметка относно цялата ситуация. Това означава да обърнем внимание на нещата, които чувстваме в момента, когато избираме да правим компромис - как това “минава” през нас, какво предизвиква и как ни кара да се чувстваме. Лошо е (най-вече за себе си), когато не ценим чувствата си, често ги подтискаме и мачкаме.
Когато заговорим за компромиси, основната грешка в нашето разбиране за тях е, че са нещо лошо. Нещо неприятно. Следователно компромисът не се прави с приятно чувство и също така не сме сигурни, че е за добро. Защо?
Дали се е изменило значението на тази дума при употребата й днес?
Компромис означава общо, условно обещание между страните, които правят компромиса, т.е. ако аз спазвам някакво условие, то се очаква и от теб да го спазваш. В обществото това се наблюдава навсякъде. Всяка област от нашия живот се обуславя от компромиса. Компромисите са навсякъде - и в икономиката, и в политиката, и в ежедневния живот. Пример за обществен компромис е автомобилното движение, законите на държавата, нормативните административни уредби. Всички писани и неписани правила са компромиси - взаимни обещания на страните, че ако се изпълни условието от едната страна, ще последва ответната реакция от другата страна. Всяко отклонение от установения компромис се третира като нарушение на обществения ред. Понеже правилата не са динамични, те са установени, за да бъдат спазвани винаги, а не да се преразглеждат и адаптират към промените на човеците, сключили взаимната спогодба. Защото, ако компромисът се адаптираше, то вече няма да бъде компромис, а липса на такъв. Без тях, изглежда, не бихме могли да съществуваме. Но какви са компромисите по своята същност и можем ли да ги квалифицираме като малки, големи, средни и т.н., тоест каква цена сме склонни да заплатим и в какво измерение?
А сега да се върнем към взаимоотношенията между хората.
Въпросът е какво да се прави с компромисите?
Компромисът - докъде можем да стигнем, без да извършим предателство спрямо самите себе си? Често се стига до там, че се усещаме вече с много натрупани компромиси, а все още продължава да не върви. Появяват се и хора, които ни посочват това в такъв момент и почти ни убеждават колко е зле да правим компромиси. Накрая губим спокойствието си и връзката ни с другия човек става болезнена. Компромисът трябва да се осъзнае - точно какви взаимни обещания живеят във връзката между двамата. Всяко обещание, гласно или негласно да бъде разгледано, обмислено и изяснено. Да се заеме съзнателна и отговорна позиция по съответния компромис, който в спокоен разговор да бъде обсъден с цел да се намери път извън компромиса. Това е взаимна работа по подсъзнателния живот на една връзка. Когато връзката бъде освободена от компромисите, които я крепят изкуствено, ще има възможност да я наблюдаваме в същинската й форма - чиста и безусловна. Тогава обич наистина е възможно да има, ако индивидите преодолеят егото си и въпреки че са изведени от равновесие, те могат да се върнат към хармония в живота си, в която всеки уважава правото на другия да живее, да се изразява и развива, както би го правил сам, без никой да изисква от другия да се съобразява, без сравнения и оценки. Това оздравително опознаване на семейния договор за съвместимост дава възможност за пълно опознаване на двама индивида, всеки на себе си, отваряне към другия и постигане на безусловна близост, което може да бъде наречено обич и може да послужи като стъпало за израстване на индивидите към чиста любов.
Ето защо, когато казваме, че компромисът е необходим, би трябвало да чувстваме и мислим за него като необходимо добро, полезно, допълващо нас самите. Когато човек успее да задържи уважението към себе си, той ще е много по-склонен да общува с околните (с другия) така, че връзката да е пълноценна (и за двамата).
Да не бъркаме компромиса с прошката. Колкото до прошката - тя не е компромис. Прошката е пълно и безрезервно пречистване. Само един истински силен човек може да прости.
Да ви припомня приказката за двете козлета, които спорейки кой да мине пръв по тясното мостче, се озовали и двете във водата. Тук идва разумният компромис - при който да понесеш възможно най-малко загуби. Друго измерение на компромиса - от какво сме готови да се лишим в името на взаимната изгода? Въпрос е колко трудно или лесно можеш да вземеш решение за компромис - тук себелюбието и гордостта ще се съпротивляват с всичка сила. Компромисът е необходима алтернатива. Тя по правило се избира за добро. Смелостта понякога не е достатъчна, за да вземеш решение, което би преобърнало живота ти. Всеки ден милиони жени правят компромис със себе си, балансирайки между женствеността, майчинството и озъбената действителност. Компромисът е наличен само ако се гледа от една гледна точка - тази на желанието. Желанието, проявено, по какъвто се сетите начин - като различие, стремеж, идея, действие и т.н. Желанието предполага някаква активност за постигане на целта и понеже те са (компромисите) преди всичко наистина в сферата на желанията, опираме до това, че правим компромисите не заради другите около нас, а просто избираме едното си желание, вместо другото. Винаги нещо става за сметка на друго. Защото без компромис понякога няма изход. Иначе щяхме да живеем в един перфектен свят.
Проблемът не е толкова в компромиса, а в това, че го възприемаме като тежест. Тази постановка ни кара да се борим с постъпката ни. А всъщност това вече не е компромис. Конфликтът в личността е в основата на множество проявяващи се по-късно проблеми в отношенията ни.
Как си намираме “чудесно параванче”? Правейки компромис понякога се изживяваме като жертва, но продължаваме да постъпваме по един и същи начин, стискайки очи, защото може да сте жертва, но ситуацията ви е позната, знаете, че не е това, което искате, но пък е сигурно. Това действие провокира познато противодействие и всичко е ясно. Кофти, ама пък сигурно. В други моменти ставате велики в собствените си очи, ето каква “огромна” саможертва сте направили. Ами така, като имаме толкова много празнини за запълване и ги тъпчем със стара хартия, която вятърът на живота издухва набързо, ама така е по-лесно и бързо. Някои хора предпочитат да живеят със старите проблеми, отколкото с новите предизвикателства. Много хора се страхуват от промените, а това да спрете да правите компромиси е една от тях! Когато една ситуация е разумно обсъдена с друг и най вече със себе си, това е взимане на решение. Тогава няма компромис има само неща, които правите или не правите.
Всеки компромис от първия момент на действието си като решение оставя в човека следа. И не случайно е наредено така. Компромисът би трябвало да е временно решение, което при първа възможност да бъде променено.
Погрешно смятаме, че компромисът е загуба - отстъпваш, следователно губиш. Но не е така! Той всъщност е подадена ръка и фактът, че може и да не я приемат, не значи, че сте се провалили. Както и не означава, че трябва да се обърнем на сто и осемдесет градуса и да измъчваме себе си, като се съобразяваме с това, което наистина не приемаме.

продължава в следващия брой

Юлия Дончева
КОНСУЛТАНТ ПО СЕМЕЙНИ И ДЕТСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ:
Магистър по предучилищна педагогика - 1-ва ПКС;
Магистър по психология и социология в управлението;
Член на Съюза на Учените в България