Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Имаше едно време, когато човек, за да замине извън България, трябваше да отговаря на определени изисквания и да изпълнява определени условия. Те бяха многократно по-сложни, когато ставаше дума за пътуване до така наречените “вражески капиталистически страни”. Когато обаче някой искаше да пътува до Америка, тези условия наистина достигаха “космически висоти”. Това време у нас се нарича управление на “демократическия централизъм” - с една дума - комунизма.
Това е един кратък епизод от историята на един достоен български офицер, участник във Втората световна война, който иска да пътува до Америка през 1971 г., за да се поклони на гроба на своя баща - емигрант, починал през 1957 г. и да се срещне с родната си сестра - Цветанка, натурализирана там като Флоранс, и нейното семейство. Това е една от хилядите частни истории на много българи, които са искали по някакви причини да пътуват и не са успявали, или са успявали с цената на почти всичко, в зависимост от целта, причината и необходимостта.
Как обаче се стига до това пътуване на Георги Иванов до Америка? Първоначално той получава изискваната в България покана от сестра си. С тази покана, играеща ролята на виза, той може да пътува, но едва след като получи разрешение да напусне страната. То се издава от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/. Когато разбират, че Георги иска да замине за Америка с цялото си семейството - втората си съпруга Елена и дъщеря си Николинка, милиционерите едва сдържат смеха си, защото знаят, че той никога няма да получи такова разрешение. Въпреки това Георги тръгва по пътя на безкрайната бюрокрация на тоталитарната държава, за да стигне в крайна сметка до сигурния отказ. Властите в София се опасяват, че той ще напусне страната и повече няма да се върне, поради което и не издават въпросното разрешение. Георги е принуден да търси други пътища по емблематичния за епохата на социализма “втори начин”, а именно - с връзки.
Тук е необходимо да направим една кратка историческа справка, за да обясним търсенето на връзки за заминаване за Америка.
След края на Втората световна война, на 19 август 1945 г., с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР запасният поручик Георги Иванов е награден с медал “За победата над Германия във Великата отечествена война 1941-1945 г.”, от името и на маршала на СССР - Фьодор Толбухин. На 1 септември 1947 г. със свидетелство поручик Иванов е награден от министъра на народната отбрана с медал “За участие в Отечествената война 1944-1945 г.”, от името на “Върховната държавна власт на България, в знак на благодарност”. Иванов е носител и на юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война и победата над Хитлеристка Германия. Въпреки тези отличия и признаването му за участник в така наречената “Отечествена война” в България, на Георги все пак му се налага да търси връзки, за да замине за Америка и той ги намира при своите колеги от миналото.
През 1946 г. той е извикан от София в Пловдив и от там е изпратен в Пещера, където трябва да се срещне с военна свръзка от Доспат и заедно да заминат за Слащен. С волска кола, през планински падини и “каменни полета”, Георги пътува за новата си работа през Сатовча и през планината. Тук той ще остане до ноември 1947 г. Първоначално командва 15-километрова зона от границата ни с Гърция, в която влизат пет поста. От март до октомври 1946 г. Георги има и новоназначен помощник - това е офицерът Карабойчев. В началото на 1947 г. на Георги Иванов е поверена цялата доспатска част от границата, която възлиза на около 53 километра. Именно въпросният офицер Карабойчев, който години по-късно става полковник и работи в Гранични войски към МВР, е единият от хората, които Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
През октомври 1947 г. Георги е преместен в заставата в Малко Търново - в самия югоизточен край на България, заедно със съпругата си Атанаска, с която сключват брак малко преди това в Свищов. Георги пристига в Малко Търново и с група млади граничари, които лично е обучавал. Тук той служи като офицер-ДКВ /до края на войната/ от есента на 1947 г. до 22 декември 1950 г. Необходимостта от “царски офицери”, които са се клели във вярност на царя, е очевидна, въпреки че новата власт не ги долюбва, защото по това време комунистическата държава все още няма собствени изградени офицерски кадри. За помощник на Георги Иванов в Малко Търново е назначен Гено Генов, който години по-късно става генерал, ръководи военната академия в София и командва I-ва армия. Именно това е вторият човек, който Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
Двамата бивши колеги на Георги Иванов - полковник Карабойчев и генерал Генов му осигуряват така необходимото разрешение за пътуване до Америка, но заложник в България остава неговата дъщеря Николинка. Така една семейна история бива завързана с идеологическата примка на едно недостойно заложничество в името на една безумна действителност. Георги успява да замине само с втората си съпруга Елена при сестра си в Калифорния през януари 1971 г. и се връща в България през демекври същата година. За заминаването си в Америка Елена също ползва връзките на своя брат - носител на скудоумната в онези години титла “активен борец против фашизма и капитализма”.
По време на престоя си Георги има предложение да остане на работа в Америка като градинар, но дъщеря му е заложник в София и оставането му в САЩ може да доведе до редица проблеми на момичето. Бащата е мислел да ползва помощ от Международния червен кръст, за да изтегли и детето си в Америка, но в крайна сметка надделява позицията на втората му съпруга Елена и семейството се завръща в България.
Така завършва една от многото драматични и многопосочни лични истории, свързани с разделени семейства от двете страни на “желязната завеса”. Тези политически заложничества, които носят чисто криминален оттенък, продължават в България чак до краха на световната комунистическа система в края на 1989 г., тоест за нас, българите, те продължават цели 45 години!

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Снимки архив на автора