Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Можем да твърдим, че нашата периодика от минало време е пазител на нашата памет. За разлика от човешката памет, печатната не се влияе от праха на годините, нито от конюнктурни модели. Затова можем да й се доверяваме в разните тематични посоки, които е запечатала по страниците си. А една от тях, съвсем немаловажна, е темата за българското море: многоцветна, любопитна и по своему актуална и днес...
Например?
През 1909 г. списание “Природа” развълнувано споделя: “Италиянския офицер Пиранделио неотдавна е построил на морския бряг при г. Римини едно приспособление, което има за цел да използува енергията на морските вълни. Неговите опити, според съобщенията, се увенчали с успех: с получената енергия успели да запалят няколко електрически ламби и да разложат чрез електролиза вода, като употребили получения водород за привеждане в движение газомотори...” Все пак, както става ясно, “по-нататъшните резултати от опитите с новия апарат са още неизвестни, тъй щото не може още да се съди за приложението на изобретението в практиката”.
Явно Михаил Зидаров, жител на Стара Загора, не е абониран за “Природа”, или пък научното палене на ламби в странство му се е сторило твърде бавно. Защото на следващата година друго едно списание, “Светлина”, помества няколко текста за неговото изцяло завършено и одобрено от техническите умове изобретение – “Волномотор”.
Що е то? Научаваме от “Протокол: Днес 14-и Юний 1909 година, гр. София, долоподписаните професор П. Бахметьев, Инженер-корабостроител Родев от флота на Негово Величество и Инженер Киро Белчев, директор на мината “Бобов-дол”, по поканата на изобретателя Михаил М. Зидаров, като се събрахме в хотел Метропол, разгледахме последния модел на изобретения... апарат за използвание силата на морските вълни, като двигател за механическа или електрическа енергия и след подробно изучвание, както на модела, така и на данните, които М. Зидаров е изследвал на морските сили, намерихме, че поменатото изобретение е твърде сполучливо и заслужава една материална помощ, за да може да се построи един апарат в действителна големина...” Други неслучайни люде са на същото добро мнение и няма как да ги подминем, а няма и защо: “Удостоверение. Аз долеподписаний директор на 1-то средно електро-техническо училище в България Т. Д. Мумджиев, след като прегледах и получих плановете на изнамерения от Господин Михаил Зидаров воден двигател, наречен “Вълномотор” и след като проследих всестранно действията на тази машина по този модел, намирам: 1) това изобретение е напълно приложимо за практическия живот като двигател за използвание на морските вълни, 2) че се отличава с проста и лесноразбираема конструкция и 3) че за управлението и преглеждането на апарата не е необходим голям или учен персонал”. А фирмата “Д-р Фукс, инж. Корнфелд и Хамбургер” от Виена добавя: “Според желанието Ви, удостоверяваме, че изобретението Ви “Вълномотор” е технически изпълнимо; инък не бихме го приели за патентиране”. Към радостта на изобретателя Зидаров се присъединява и нашенското Министерство на търговията и земледелието. В изблик на добродушие то заявява,че пари за кредитиране на подобни работи в бюджета не са предвидени, затова пък също му издава документ – да му послужел, дето трябва. Ще добавим само, че темата за използване на вълните като енергиен източник продължава да бъде актуална и днес. Включително в признателна и паметлива България...
Която може би помни, помнят го поне в родния Шумен, капитан Дяко Кюлюров. Възпитаник на морското училище в Николаев, той отказва да държи приравнителни изпити, за да бъде приет в българския флот. Затова, по сведения на списание “Морски сговор” от 1901 до 1915 г. плава на английски кораби, след което заминава в САЩ и: “в 1919 год. завършва кинематографен курс, в 1921 год. полага изпит и взема комендантски диплом, в 1923 год. - курс за управител на хотели, в 1927 год. завършва курс по новите безмагнитни (жироскопични) компаси, в 1928 год., вече 51 годишен, следва курс, държи изпит и бива зачислен като лейтенант в запаса на американския военен флот. Всички тия курсове той е следвал през времето, когато корабите, с които е плавал са престоявали при американските брегове. Сега Дяко Кюлюров е комендант на американски презокеански параход, който пътува между Ню-Йорк и Бомбай през Великия океан.” Статията, запазила тези факти, е под надслов “Българи – моряци в чуждите флоти” и е отпечатана в списанието през 1931 г. Но чувствал ли се е щатският капитан българин? “Преди няколко месеца – допълва под линия списанието – Д. Кюлюров подари на Девическата гимназия в родния си град 100,000 лв. – фонд, от чиито лихви да се помага на бедни ученички”.
Българските имена в световното корабоплаване, под разни флагове, но винаги с доказан професионализъм, не са малко. Техният списък ще се допълни трудно – имаме предвид периода между 1878-1944, където се лута, в най-добрия смисъл, и нашият интерес. А ще е трудно, защото много от тези корабни люде са оставили кости далече, без вести у нас, а и да е имало такива, те също, с тиктакането на часовниковата стрелка, отиват в безвремието. Нека все пак спомним други моряци – сега от Варна в далечната вече 1927 г., пак по волята на “Морски сговор”, а текстът е: “С българска моторна лодка около Африка”. Тогава на Николай Василев-Шопа, възпитаник на Морските специални школи, допада смелата идея да премине дестинацията Варна – Босфора – Дарданелите, през Гибралтар, южно от нос Добра Надежда и през Суецкия канал... обиколка на черния континент. Плавателният му съд, моторната лодка “Цар Борис”, е с дължина 10 м. и ширина – 2 м., обслужвана от 5-членен екипаж. Тя е с платна и с двигател и при подходящи метеорологични условия достига скоростта на десетте мили. Какъв е резултатът? Неизвестно. А с фонда на Дяко от Шумен? Предполагаемо... нищо. С “Вълнобор”? Очаквано, съвсем по български – фиаско. Тогава, защо възраждаме тези привидно случайни примериот периодиката ни, свързана със синьото море?
Защото не познаваме нашите прекалено скромни, но безспорно значими негови списуватели в българската история по щурманската карта на света. Защото не са един и двама. Защото и ние сме дали нещо, много нещо на света в тази област. И защото стоим на сериозна основа върху историческите вълни на българското корабостроене, корабоплаване и аналогичен поминък. И ако случайно текстове като “50 години българско мореплаване” на корабостроителя Пампулов, мичман Тодор Саев – “Мореплаването в старата българска история и причините за неговото зачатъчно състояние”, “Риболовът в стара и нова България”, д-р Калинов, “Морякът в нашите народни песни” – Емануил Мутафов и др., все от 20-те, 40-те десетилетия на ХХ век, говорят много... Трябва да бъдат чути. Вълните всеки божи ден, във вид на морска пяна, изхвърлят на брега имена, значими събития и факти от българското и от световното българско корабоплаване. Ще чуем ли шепота им? Съмнявам се – нали съм българин... И защото изтъкнатият строител на лодки от Бургас, Коста Никита, в едно интервю бе ми споделил: “Българинът гледа морето, но не го вижда. Нито пък хората в него.” На думите му се смяха много люде. Един от малкото, който нищо не каза, но му беше тъжно, бе бившият моряк и вечен поет Христо Фотев. А той  обичаше хората в солената пяна на стиховете си.

Георги Николов
Литературен историк от Велико Търново
Специално за в. “България”