Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

За нас, българите, е важно да разберем, че през VII-ми век в земите на юг от река Дунав не е имало поява на нов етнос - българи (“идването” на Аспарух). Поддръжниците на тезата за българската миграция от Азия коментират предимно автори като Теофан Изповедник, който твърди, че дедите ни са новопоявил се народ. Сведението на гръцкия автор не е достоверно, понеже почти половин хилядолетие* преди той да опише “нахлуването” на българите в Тракия, предците ни са известни като стари поселници на земите около долното течение на река Дунав, Струма, а и територии в Мала Азия (край Троя), познати са прекрасно на римските хроникьори, а и са високо ценени от римските императори, които финансират построяването на Плиска и Преслав през 325-330 година [1] стр. 5. Тъй като и двете селища носят български имена, то може да се заключи, че по времето на Константин Велики в областта Мизия (Северна България) е имало българи**. Съществуват достатъчно доказателства за това.
В продължение на хиляда години различни летописци отъждествяват дедите ни с тракийското племе мизи. Като се започне от Св. Йероним през IV-ти век [2] стр.33, та стигнем до Йоан Кантакузин през XIV- ти век [3] стр.430. Споменавайки старите българи Л. Дякон, М. Аталиат, Д. Хоматиян и др. употребяват изрази като: мизите, езикът на мизите, Борис - царят на мизите, пратениците на мизите, мизийският народ, данък, който мизите изискват от ромеите и т.н. Самата територия на България е наречена Мизия, Отечеството им Мизия [3].
Най-важно е сведението на Димитрий Хоматиан, който пишейки за Климент Охридски споменава: “Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия...”. http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/ko/kratkozhitie.html
Тук научаваме, че в дълбока древност се е стигнало до сблъсък между дедите ни и Александър Македонски, като част от предците ни е била принудена да напусне селищата си. Там те навярно са потърсили убежище при свои събратя – мизите, живеещи на север от Дунав.
Въпреки изобилните данни, някои учени са на мнение, че се касае за анахронизъм, т.е. грешна формулировка. Гърците не били наясно с кого си имат работа и затова произволно избрали за българите името мизи, понеже тракийско племе с такова название е обитавало земите около долното течение на река Дунав хилядолетия наред.
Подобно обяснение е меко казано несериозно. Турците също се заселват трайно в Мизия и остават цели пет века, но никой летописец не ги нарича мизи, никой не употребява израз като – Баязид, царят на мизите, на езика на мизите екмек означава хляб, Тосун бей се завърна в отечеството си Мизия...
Гърците имат колонии по черноморието още поне от VII-ми-VI-ти век преди Христа, включително в мизийски територии. Наивно е да се мисли, че южните ни съседи не са били в състояние да съберат данни за хората, в чиито земи са построили търговски центрове. Не може да има обмен на стоки без контакт, а всеки контакт води до опознаване. На елинските колонисти са били добре известни както еворпейските, така и азиатските мизи. Щом чак до XIV-ти век южните ни съседи отъждествяват българите с едно от най-известните тракийски племена, то явно са знаели прекрасно, че става дума за един и същи народ.
Най-сигурния начин да разберем дали траките населявали земите около долното течение на река Дунав са същите хора, както и мизите-българи от Късната Античност и Средновековието е като направим сравнения на език, обичаи, изкуство, носия, въоръжение и погребални ритуали на тракийските мизи с език, обичаи, изкуство ... на старите българи. Ако се окаже, че няма нищо общо, то тогава може да се говори за анахронизъм. Да видим обаче какво показват фактите.
Нека започнем със сравнение на езика. В лявата колонка са посочени мизийски думи, изведени от древната ономастика, срещу тях са българските***.
Мизийски-Български
ак-як
бара-бара (малка река)
бeла – бела, бяла
брег-брег, бряг
берза-бреза
бисдина-бездна
брит-брити (бръсна)
бура-буря
вис- вьсъ (село)
вода –вода
дава-дявам (полагам, слагам, поставям)
даоа-давя, душа
друвета -дървета
дур-двор
залда, залта- златъ (златен)
кист-чист
на-на
пад-пад (падина)
сева -цев
скор-скоръ(скоро, бърз)
стене-стени (ограждения)
стор-простор, страна
стра-струя
тама-тъма
хупан(купан) – къпане
циерна – църна, черна
ятр – яндръ (бърз)

Още от пръв поглед е ясно, че става дума за стар и по-нов вариант на един и същ език, наричан днес български. Изобщо не е грешка, че в продължение на хиляда години дедите ни са определяни като траки. Св. Йероним, Лъв Дякон, М.Аталиат, Й. Цеца, Д. Хоматиян и др. са написали истината. Старите автори са осъзнавали, че българите са потомци на древен народ, които е населявал значителни територии в Европа и Мала Азия.
Да продължим със сравнение на обичаите, те са прекрасен белег за етническа принадлежност. Г. Фехер споменава, че българите вземали кобили по време на военните си походи, за да могат да ползват млякото им за храна [4] стр.132. Това е типично и за траките, те са известни не само с това, че са били добри коневъдци, но и че пият кобилешко мляко. От легендите знаем, че тракийският цар Харпалик учил невръстната си дъщеря да язди кон и да пие мляко направо от вимето на кобилата [5] стр.165.
Едва ли има някой, който да не е чувал за това как княз Крум заповядал да бъде направена чаша от черепа на победения Никифор Геник. С този ритуален съд нашият владетел черпел своите бойци– “Пийте дружина от никифорова кратуна!” Твърде жалко е, че този особен обичай не се свързва от учените ни с думите на римския историк Флор, който твърди, че траките правели чаши от черепите на противниците си. http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII
Изследователите на нашето минало пишат често за изкуствената черепна деформация на старите българи. Това, което не се добавя е, че обичаят се е зародил още в дълбока древност в Източна Европа [6] стр. 136. Премълчава се също, че изкуствената черепна деформация е практикувана от трако-пеласгийски племена [7] стр.223.
Археолозите успяват да определят характера на едно погребение често въз основа на намереното въоръжение. В далечното минало всеки народ е имал свои специфични оръжия. Геза Фехер е един от изследователите, описвали въоръжението на старите българи. За съжаление, той прави това твърде тенденциозно, наричайки кривите лъкове на дедите ни турански [8] стр.142. Ако унгарският изследовател бе непредубеден, той щеше да съобщи, че такива лъкове са ползвани от траките (Пеоните с криви лъкове са споменати в Илиада II-848). Има и изображения от първото хилядолетие преди Христа, от които може да се види, че тракийският лък е от същият тип, както и старобългарският [9] стр.78, стр. 108. Този вид оръжие няма как да е туранско, защото крив, сложносъставен лък се използва на обитавания от пеласги остров Крит още през Бронзовата епоха [10] стр. 23-24...
Фехер дава изображения на върхове на старобългарски стрели от Плиска [4] стр.116, но не отваря и дума за това, че абсолютно същите върхове на стрели се срещат в Тракия през първото хилядолетие преди Христа [11] стр. 324.
Описвайки старобългарското изкуство, унгарският учен дава пример с Мадарския конник [8] стр.56-60, но премълчава, че този впечатляващ монумент има типична тракийска иконография. Съществуват хиляди тракийски оброчни плочки, на които може да се види прототип на Мадарския конник.
Фехер тенденциозно свързва българските “каменни баби” (антропоморфни надгробни камъни) с орхонските, принадлежащи на турански етнос и твърди даже, че дедите ни донесли от изток тази традиция [8] стр. 48. За пореден път унгарският учен укрива важен факт, а именно, че такива антропоморфни стели съществуват в Източна Европа от най-дълбока древност, няколко хилядолетия преди тюрко-алтайските народи да започнат да правят “каменни баби” [12]. Антропоморфен надгробен камък от Бронзовата епоха може да се види във варненския музей [13]. http://www.zn.ua/3000/3150/50638/
http://www.amvarna.com/gindex.php?lang=1&lid=3&slid=17&show=20

В древността погребалните ритуали на различните народи са се отличавали значително един от друг. Давайки данни за старобългарските погребения Д.Овчаров споменава за жертвани кон и куче стр. 86, но “забравя” да добави, че това е древен тракийски обичай, който се практикува в Източна Европа дълги векове преди да се появи в Централна Азия сред други етноси [9] стр. 212.
Овчаров характеризира най-популярния тип старобългарско жилище като землянка и полуземлянка стр. 71. Неизвестно защо нашият учен пропуска да съобщи на своите читатели, че съвременните археологически проучвания показват, че в Мизия ( Шуменско и Варненско) типичното селско тракийско жилище е полуземлянка [11]стр.56. Страбон споменава и за тракийски землянки [14] VII-5-7. Тези факти са изключително важни, когато се касае за определяне на етническия облик на дадена група хора и не би трябвало да се пренебрегват.
В миналото дрехата на дадени хора е била де факто и паспорта им. Фехер прави описание на българското облекло, но засяга само бойната униформа [4] стр. 133-136, което е подвеждащо, понеже има огромна разлика между народна носия и бойна екипировка. Унгарският учен не обръща внимание, че традиционият български национален костюм е от тракийски произход. Страбон е пределно ясень когато казва, че мизи и гети са представители на един и същ народ [14] VII-3-2. Носията на гетите е добре позната от изображенията по Траяновата колона. Гетското облекло се състои от дълга ризаь носена свободно над панталоните. Това обаче е и най-консервативният тип стара българска носия. [15]
Ще добавя и друго важно сведение за произхода на старите българи, а именно, че старобългарските руни имат прототип сред древната тракийска писменост http://sparotok.blog.bg/politika/2010/01/23/proizhodyt-na-starobylgarskite-runi.478196
Щом езикът, обичаите, оръжията, монументалното изкуство, жилищата, руните, облеклото и погребалните ритуали на старите българи имат корени в Тракия, то единственото логическо заключение е, че дедите ни са древен тракийски народ, наричан с различни имена през различни периоди.
Напълно естествено е с течение на времето да настъпят промени в названието на един етнос. Причините за това са много и различни. Най-често, когато няколко сродни племена се обединят, новата общност получава  името на най-известните си представители. Трябва да се спомене, че мизите не са малък народ, а най-голямата тракийска група, в чийто състав влизат много други сродни племена. Ще напомня твърдението на Страбон, който пояснява, че мизи и гети са всъщност племена на един народ[14] VII-3-2 . Старият автор твърди също, че европейските мизи са същият народ както и азиатските мизи [14] VII-3-2, а също и, че витини, меони и меойни спадат към същата тази група [14] XII-3-3, [14] XII-3-20. Дион Касий добавя, че даките, обитаващи земите на юг от Дунав са наречени мизи [15] 51-22, като в миналото племената на мизи и гети са имали селища между Дунав и Стара планина. С времето някои променили имената си, като само дардани и трибали били запазили старите си названия [16] 51-27.
Важно е да бъде пояснено, че за първи път името на славното тракийско племе мизи се споменава в египетски хроники от XIV-ти век преди Христа, описващи битката при Кадеш [17] стр. 22. В този конфликт потомците на Арес са съюзници на хетския цар Муватали II, който се противопоставя на опитите на Рамзес II да завладее важен търговски град, намиращ се в земите на днешна Сирия.
Следващото споменаване на мизите е направено отново от египтяните (надписи на Меренпта). Става дума за нашествието на така наречените Морски народи през XII-ти век преди Христа. Те без съмнение са произхождащи от Балканите трако-пеласги. Названията пелесет, шерден, чкр, уешеш, тршу, дрд, мешуе са всъщност египетското предаване на пеласги, серди, тевкри, веси (уеси), трауси, дардани и мизи...

Част от Морските народи сключват споразумение с египетските владетели и остават в Египет (а някои и в земите на Либия), служейки като наемни войници на фараоните. През X-ти век преди Христа мизийски генерал слага край на хаоса, царящ в страната на пирамидите и сяда на египетския престол, полагайки началото на XXII династия. Характерното за нея е, че се слага край на войните, за сметка на това се започва активна търговия със съседните държави, в следствие на което икономиката претърпява разцвет. Династията, основана от мизите, просъществува до VIII–ми век преди Христа. След този период траките загубват доминантната си позиция, но остават в Египет поне до V-ти век преди Христа, когато Херодот ги посещава. Старият автор ги споменава под името максии (египетското им име ма, мешуе) и събщава, че те все още помнели старите си земи край Троя (Мизия граничи с Троя [14] VII-3-2) [18] IV-191, а техният цар бил наречен Бато [18] IV-155 (това е тракийско име, чиито варианти са Батон, Бата, Батис). Съществуват изображения на египетските мизи. Изобразени са хора със светла кожа, кестенява коса и светли очи. Косата е избръсната частично, оставена е кика (като при старите българи). Телата на някои са татуирани, а това според Херодот е белег на тракийската аристокрация [18] V-6.
В по-късни времена мизите са обезсмъртени от Омир. По време на състоялата се през XIII-ти –XII- ти век преди Христа Троянска война те са описани като страховити ръкопашни бойци. Техен цар е Телеф (чието име е същото като това на старобългарския княз Телец).
Най-древният клон на мизите, обитаващи Северна България е известен най-вече с духовната си извисеност. Посидоний (цитиран от Страбон [14] VII-3-3) казва за нашите деди, че били миролюбиви по характер, макар да имали много стада се въздържали от месоядство, хранели се с мляко, мед и сирене. Това е в пълно сътветствие с учението на Орфей.
През I-ви век предците ни са покорени от римляните. Макар една част от мизите да мигрира на север от Дунав, в свободните територии (както са направили след агресията на Александър Македонски), доста остават в старата си земя. Някои дори постъпват на римска служба. През IV-ти век Св. Йероним посещава нашите земи и прави карта, на която пише Moesia hec et Vulgaria- Мизия също и България. Тъй като преди IV-ти век няма абсолютно никакви сведения за идване на нов етнос на име българи, то логичното заключение е, че българи е само алтернативното название на древното тракийско племе мизи. Поради тази причина от IV-ти до XIV- ти век имената българи и мизи се употребяват като синоними.
Може да се възрази, че само на картата на Св. Йероним не бива да се разчита, тъй като тя може да е късна работа. Да, но има и други свидетелства, поставящи българите като стари поселници не само на Мизия, но и на други европейски територии през IV-ти -V-ти век век. Според Орозий Павел ( 385-420 година) земите на българите се простират от Каринтия (Австрия) до Гърция. Т.е. Панония, Мизия и Тракия са обитавани от българи по времето на Св. Йероним (347-420). Орозий не говори за българите като за нов народ. Не е казано никъде новодошлите българи, азиатските българи, непознатите досега българи... т.е. на българите се е гледало като местен народ. Да не забравяме, че езикът, обичаите, оръжията, жилищата и монументалното изкуство и погребалните ритуали на старите българи имат корени в Тракия.
Можем с пълно право да се гордеем, че сме потомци на народ, който се е прославил на три континентта. Мизи са седели на египетски престол, мизи са обезсмъртени в Илиада. Мнозина са се възхищавали и прекланяли пред духовна извисеност на нашите деди и са ги наричали най-праведен народ. Жалкото е, че тези данни са били укрити от недобросъвестни личности. Възможно е някои да се притесняват, че славата на дедите ни ще засенчи тяхната собствена и затова бяха изфабрикувани толкова лъжи за произхода на българите. Спекулираше се с името на предците ни без да бъде обяснено, че един народ може да има няколко наименования, наложени по политически или други причини. Различното название може да доведе до заблуда, че има поява на нова, непозната племенна група. Мнозина биха си помислили, че артеи, кефени, перси и иранци са различни етноси, но истината е, че се касае за един и същ народ. Като друг пример могат да се посочат названията германи, алемани, тедески, немци, джърманс, дойчерс. Те се отнасят за едни и същи хора. Определени имена са дадени от друг народ, други са си собствени.
Мистерии в историята няма, има нежелание да се каже определена истина. Рано или късно обаче тя ще блесне, защото е и неунищожима. Единственото, което враговете й могат да направят, е да я забавят... и те го правиха дълго време. Сега обаче става все по-трудно да се лъже, че българите са татаро-монголци и памирци.
На Запад става все по-ясно, че историята трябва да се преразгледа. Все повече са хората, виждащи в Тракия първата европейска цивилизация, която изпреварва гръцката с хилядолетия, защото откритие след откритие показват, че нашата земя е люлката на европейската култура. В България е най-древният град на континента, в България е най-старото златно съкровище, в България е първата писменост, в България е първото богато царско погребение. България е страната на първите просветители.
Как да не се гордеем, че сме българи!

Използвана литература и пояснения:
1.G. Sotirov, Slavonic Names in Greek and Roman Sources, Canadian Institute of Onomastic Sciense, Quebec, 1969;
2. Г. Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;
3. Г. Бакалов, П. Делев, А. Стаматов, А. Фол, Подбрани Извори за Българската История, Тангра, ТанНакРа, София, 2002;
4.Г.Фехер, Облеклото и Оръжието на Старата Българска Войска, Военното Дело на Прабългарите, ИК Тангра, София, 2000;
5.Г. Батаклиев, Антична Митология, ДИ, Петър Берон, София, 1985
6. A.L. Mongait, Archaelogy in USSR, Pengin Books Ldt, Harmondsworth, 1961;
7.С. Йорданов, Тракийският Воин- Проучвания върху военната и социална история на древна Тракия, Фабер, Велико Търново, 2000;
8.Г.Фехер, Ролята и Културата на Прабългарите- Значението на прабългарската и старомаджарската култура в изграждането на Източна Европа, Огледало, София, 1977;
9.A. Fol, K. Jordanov, K. Porozhanov, V. Fol, Ancient Thrace, Balkan Press, Sofia, 2000;
10. A.M. Snodgrass, Arms and Armour of the Greeks, Thames and Hudson, London, 1967;
11. Г. Китов, Д. Агре, Въведение в Тракийската Археология, ИК Авалон, София, 2002
12. Антропоморфни стели http://www.zn.ua/3000/3150/50638/
13. Антропоморфна стела от варненския музей http://www.amvarna.com/gindex.php?lang=1&lid=3&slid=17&show=20
14.Strabo, Geography, Harvard University Press, Cambridge, 2000;
[15] http://sparotok.blog.bg/politika/2010/02/01/proizhodyt-na-tradicionnata-bylgarska-nosiia.484480
Най-консервативната българска носия
http://74.125.77.132/search?q=cache:PKBM3_gqU4MJ:project-bulgaria.free.bg/docs/narodni%2520kostjumi.doc+%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD+%D0%BA%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8E%D0%BC&cd=2&hl=nl&ct=clnk&gl=nl
16.Cassius Dio, The Roman History- The reign of Augustus, Pengin Books, Harmondsworth, 1967;
17.К. Порожанов, Общество и Държавност у траките, БАН, София, 1998;
18. Herodotus, Histories, Wordsworth Editions Limited, Hertfordshire, 1996;

* Теофан пише хрониките си някъде към 805-810 година и твърди, че българите са нашественици, но през 325 година българите са вече народ с утвърдено име в Тракия. Константин Велики им построява градове, явно са му помогнали в борбата с Лициний. Св. Йероним също познава нашите предци, а малко по-късно от него и Орозий Павел описва нашите землища. Давайки сведения за събития от 513 година Иоан от Никиу нарича земята ни Провинция България... Виждаме, че има редовно споменаване на българи и България между 325 и 513 година. Как тогава да вярваме на Теофан, че дедите ни са новопоявил се народ?

** Може да се възрази, че сведението на Г. Кодин за Плиска и Преслав е анахронизъм. Сравним ли обаче постройките на Плиска и Преслав с крепостите на северните траки (даките, които са роднини на мизите) ще видим, че архитектурният стил на постройките на първата българска столица е несъмнено тракийски.

***Думите са взети от топоними, хидроними и антропоними, ползвани са Procopius, Aed. IV-3, Ptolemy, Geography, III- 8, III-9, III-10, работите на В. Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977 и Въпроси на българската етимология, БАН, София, 1958.