Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

ПРОГРАМАТА „АПОЛО” НА НАСА СТРУВА НАД 25 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ОСНОВНАТА ЦЕЛ БИЛА ДОСТИГАНЕТО НА ЧОВЕК ДО ЛУНАТА И ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПОВЕДЕНИЕТО МУ В КОСМОСА.
На 20 юли 1969 г., в 16.10 часа по атлантическо време на САЩ, “Аполо-11” направи кацане на Луната. Малко по-късно, на повърхността на естествения спътник на Земята, излезе командирът на “Аполо-11” астронавтът Нийл Амстронг. В историята ще останат неговите думи “Малка крачка за един човек, но огромен скок за цялото се човечество”. Така завърши голямото надпреварване между СССР и САЩ, спечелено от американците. Днес, приблизително 40 години по-късно, човек трудно би отговорил на въпроса “Кой е най-големият успех на човечеството за изминалото столетие?”, ако тази дата не съществуваше. Но тя съществува и е свързана с едно от най-големите постижения на американската нация в откритото космическо пространство – прилуняването на американски космически екипаж на повърхността на Луната, в района на „Морето на благоденствието” и връщането му на 24 юни на Земята.
Една от големите и амбициозни задачи, които миналото столетие САЩ поставят пред НАСА, е подготовката и извършването на космически пилотируеми полети до Луната, известна като програма „Аполо”. Общо за програмата, която трябвало да осигури престоя на първите хора на Луната – граждани на САЩ, се изразходват повече от $ 25 млрд.
Реализирането на програмата „Аполо” започва с 15-минутен изпитателен космически полет над Земята по балистична траектория, след което програмата „Аполо” продължава с няколко изпитателни космически полета на околоземна орбита. При това по програмата „Аполо” основно целели гарантиране на успешни полети и завръщането на екипажите на Земята.
За извършването на „пеши” разходки от американските астронавти и за събирането на проби от повърхността на Луната е предвидено да бъдат използвани еластични скафандри, със свалящи се ранцеви животоосигуряващи системи. Едновременно с това НАСА пристъпва към разработването на ранцеви установки за маневриране в космическото пространство. С изпълнението на тази задача се заема американската фирма LTV, която успява да създаде през 1966 г. подобна установка за маневриране. Тя е доставена на околоземна орбита от космическия кораб „Джемини-9”, но не била изпитана.
Допълнително към програмата „Аполо” са включени няколко спомагателни програми – през 1965-1966 г. „Джемини” (изследване на медико-биологичните аспекти на пилотируем от астронавти космически кораб за срок от две седмици с всички допълнителни към него операции – сближаване към обект, ръчна стиковка и т.н.); през 1966-1968 г. „Лунар Орбитър” (извеждането на автоматични междупланетни станции на окололунна орбита и фотозаснемане на лунната повърхност) и през 1966-1968 г. „Сървайвър” (прилуняването на космически автоматически станции на лунната повърхност и изпращането до НАСА на телевизионни изображения и на данни от физико-химическия анализ на лунната почва).
Въпреки смъртта на трима астронавти вследствие пожар на кораб „Аполо” през януари 1967 г., НАСА продължава с програмата.
От 11 до 22 октомври на земна орбита се намира „Аполо 7”, с който се проверяват натоварванията върху основния блок на космическия кораб и полета на човека по геоцентрична орбита. На 21 декември 1968 г. излита „Аполо 8” с астронавтите Ф. Борман, Дж. Лоуъл и У. Андерс, които преминават на окололунна орбита на 24 декември 1968 г. и след това се завръщат на Земята. На 28 декември „Аполо 8” се завръща на Земята. Пет месеца по-късно НАСА извършват второ облитане на Луната.
Първото прилуняване на тежащата 14,7 тона космическа кабина (съставна част от космическия кораб) става на 21 юли 1969 г. с американските астронавти на борда и (Нийл Армстронг и Едуин Олдрин) от състава на космическия кораб „Аполо 11”, с екипаж Майкъл Колинз, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин. На лунната повърхност двамата астронавти монтират научни прибори, лазерно-радарен отражател, телевизионна камера и събират 22 кг екземпляри от лунната почва. В памет на загиналите космонавти Ю. Гагарин, В. Комаров и астронавтите У. Гриссъм, Е. Уайт и Р. Чафи, на лунната повърхност са оставени пет паметни медала с техните ликове. По това време на окололунната орбита в основния блок на космическия кораб „Аполо 11”-остава астронавтът Майкъл Колинз. След успешно стиковане и полет до Земята тримата астронавти се приводняват благополучно в района на Тихия окиан.
Следват още няколко полета до Луната. В крайна сметка НАСА изпраща на лунна орбита общо 26 астронавти, като 12 от тях успяват да се прилунят и да извършат редица експерименти и изследвания. Само един от тях – Ю. Сернън, е бил два пъти там в състава на екипажите на „Аполо 12” и „Аполо 17”.
В сравнение с американската програма космическата програма на СССР по онова време предвиждала изпращането до Луната и обратно на безпилотни автоматически апарати и станции. Според руския публицист Л.В. Бобров, извършването излизало близо 100 пъти по-евтино от извършването на пилотируем полет до Луната. Това се потвърждава и от руския изследовател Юрий Карош, който пише, че за СССР “... разходите, подобни на разходите на САЩ за програмата “Сатурн-Аполо”, бяха невъзможни...”. Основната разлика между съветската и американската космическа програма от онези години е в това, че съветските автоматически космически станции използвали преди всичко фототелевизионни системи за предаване на изображения от повърхността на Луната, докато американските астронавти след завръщането си можели да опишат какво са почувствали и видели със собствените си очи – нещо, което техниката не могла да предаде. Така се премахвала опасността от създаването на ненужни никому в последствие илюзии.



Ст.н.с. Николай Котев - д-р по история
кореспондент на в. "България"