Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Преди повече от месец излезе от печат книгата “НАРЕКОХА СЕ БЪЛГАРИ” (ISBN 978-954-9447-83-5) от 736 страници с автор Стоил Трайков Стоилов. В нея се доказват редица нови предположения, плод на многогодишно проучване, за произхода на българите и древната българска история.

Автор: Стоил Трайков Стоилов
Адрес: Гр. София, ул. “Люботрън” 96, вх. А, ет. 3, ап. 9
Тел.:  0879034923, дом.тел.:  8621487
Постъпила в издателство “ЕКОПРОГРЕС” на 09.11.2010 г.
Излязла от печат на 07.07.2011 г.
Книгата може да се закупи в книжарница “Българска книжица” в градинката на пресечката на ул. “Раковски” и бул. “Руски” срещу Централен дом на народната армия или от автора.

От арменските исторически извори е известно, че в района на Северен Кавказ са обитавали основните български племена: Купи-булгар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар - пришелци, както и Чдар-болкар. Предполага се, че Аспарух извел оногондурите от този район на запад. Византийските автори дават данни за Велика България на кан Кубрат, а племето Оногондури е посочвано като царското племе. Древните източници споменават сред българските племена също и племената Севери, Кутригури, Утигури, Бурджани и др. До сега произходът им се търсеше основно в районите на Централна Азия, Памир и Северен Кавказ.
В резултат на извършеното проучване, описано подробно в книгата, се изясни произходът и годината на изселване на всички тези племена. Основното племе Оногондури, населило се в Североизточна България с център в района на Мадара/Плиска/Шумен, е населението на прославената древна държава Gandhara, спомената още във Ведите. Тя се е намирала на юг от планината Хиндукуш в поречието на днешната река Кабул до вливането и в река Инд, както и на източната страна на река Инд - областта на град Taxila в Пенджаб. Това са земи на днешен Североизточен Афганистан и Централен и Северен Пакистан. Съседна била на северозапад с друга древна българска прародина Балхара (Балхика, Бактрия), разположена на север от Хиндукуш. През вековете тя е била държава на индоарийски племена, на гръко-македонски владетели, наследници на Александър Македонски. Била е един от центровете на великата Кушанска империя. В района се населили и племената Сака (Скити) и Хионити/Кидарити. Прославена е с икономическите си, архитектурни и културно-религиозни достижения. В средата на V век (след 450 г.) в поречието на река Инд нахлули Белите хуни (хефталити), водени от Торамана и сина му Михиракула. Те воювали с царства от Северна Индия и достигнали на юг до крайбрежието на Арабско море. След много битки след 511 г. са изтикани на север, като направили град Сакала (Sakala, Sialkot) в Пенджаб своя столица. В 514/515 г. Михиракула превзел Кашмир и разрушил будистките храмове. В същата 515 г. Михиракула, като враг на будизма, нападнал съседната страна Гандхара и след сериозни бойни действия пленил и убил царя на Гандхара. По това време будистката религия навлязла в своя залез в Индия. Избил и продал в робство значителен брой жители (100 000) и разрушил всички будистки храмове и манастири. Останалото население на страната (около 800 000 души), състоящо се предимно от будисти, напуснало като цяло и потеглило на запад. Изселващият се народ бил наречен Оно_гондури - от Оно (OIONO, OUNNOI) за племето на хионити/кидарити и гондури - от Gandhara, което е друг начин за назоваване на народа на Гандхара. Тези два народа живели до тогава заедно в единно царство повече от век и половина до момента на изселването. Изселването от Гандхара се доказва от пътеписите на китайския пътешественик Hsuan Tsang от средата на VII век (около 630 г.), който заварил страната напълно обезлюдена, а манастирите и храмовете разрушени и напуснати. В 2015 г. ще се навършат 1 500 г. от напускането на оногондурите на тази древна българска родина преди пристигането им на Балканите. Тази дата би трябвало да се чества тържествено в България и основно в Мадара, Плиска и Шумен само след 4 години.
Наименованията “българи” и “България” са следствие от почитането още от ведически времена на Майката богиня Бала и особено силно изразената вяра във вековете преди преселението към тантристката богиня Бала Трипура Сундари - младо, силно и хубаво момиче. Самата дума ”бала” означава “млад”, “силен”, “върховен”. Думата “гара, ghara” означава “дом”, а в религиозен смисъл и “олтар”. Така името България (<Balaghara) означава “Домът на Бала”, “Силният дом”, “Младият дом”, “Върховният дом”. Името на Влахия (Балакия, Балахия) е също от този произход.
Паметникът “Мадарски конник” на скалите до светилището в Мадара е считан от различни изследователи за ловна или по-скоро триумфална сцена и свързван с бог Тангра, с неизвестно кой велик български войн, с митраистки паметник, с кановете Аспарух, Крум и най-вече с кан Тервел. Проучването доказа, че паметникът е изображение на славна древна българска царица Гандхари, почитана и представена като всенародно божество - защитник на праведността, на вярата и държавата. Тя била по произход княгиня от Гандхара. Царица Гандхари била омъжена за слепия цар Дритарастра на най-голямата древна индоарийска държава Куру-Панчала (Kuru-Panchala) от Северна Индия. За да сподели съдбата на съпруга си, тя превързала очите си с превръзка. По този начин е изобразена и на скалите над Мадара. Имала 100 сина и една дъщеря. По нейно време била великата война Махабхарата на древните индоарийски народи, в която загинали синовете й. Това събитие се случило, според повечето автори, около 3100 години преди новата ера. Повечето български племена са участвали в тази война на индоарийските народи. Мадарският конник - царица Гандхари - е изобразена като миролюбиво лично божество (Yidam). Тези божества са представяни облечени най-често в оцветена с цветовете на дъгата, подобна на панталони долна дреха, под къса брокатена пола. Горната част на тялото е голо, освен една блуза с къси ръкави, стигаща едва под гърдите, а върху нея късо, падащо на дипли (гънки) наметало. Дълъг шарф се спуска от гърба. В ръцете си държи ваза с елексира на живота, която е религиозен атрибут за въвеждане на вярващите в религията. Мадарският конник съчетава в себе си и характеристиките на “яростните женски божества (mahakali)”, които са защитници на вярата. Те обикновено яздят кон или муле, от чието седло виси мех (чанта) от козя кожа, пълен с отрова, която убива враговете на вярата. При Мадарския конник мехът е окачен на шията на коня. Те носят също и огледало за отсъждане, ласо от змия и лък и стрели. Лъвът е превозното средство на Майката богиня. Ето защо той е пиедестал на изображението на Мадарския конник. Кучето е символ на праведността и истината. Зад лъва в земята е забит свещеният жезъл (пръчка) “данда” с “U” форма отгоре. До сега този атрибут се интерпретираше като копие, проболо агонизиращия лъв. Чрез жезъла в родната земя се влива космическата божествена енергия, за да бъде родината винаги млада и силна. Повечето от посочените атрибути и особености са налични при паметника от Мадара. Изображението на Мадарския конник не е ловна или триумфална сцена, както се тълкува до сега, а религиозно-духовен символ на българския народ и българската общност в Европа. Паметникът МАДАРСКИ КОННИК - ЦАРИЦА ГАНДХАРИ е пазител и символ на култовото средище в Мадара. Той е издигнат в 715 г. по повелята на кан Тервел в чест на 200 години от преселението. В 2015 г. ще се навършат 1 300 г. от тогава. Почти пълно съответствие на храмовия комплекс в пещерите на Мадара като природни дадености и будистка религиозна ориентация е подобен такъв в свещения град Mathura, описан от пътешественика Hsuan Tsang.
В книгата са изяснени и доказани произхода и смисъла на имената на Авитохол, Кубрат и Аспарух.
В религиозен аспект българите са били основно будисти и индуисти (почитатели на Шива, Вишну и Кришна), но също така джаинисти и зороастрийци. Преобладаващ към последните години на преселение е бил тантрическият будизъм и шайвизъм.
Разгледана е и е изяснена на базата на произхода и символиката на орела на кан Аспарух религиозната ориентация на създателя на българската държава.
Разгадан е и окончателно е разрешен въпросът за произхода и символиката на българския символ IYI.
Доказва се с факти, че повечето от българските племена са по произход основно от древните индоарийски племена от Лунната и Слънчева раса на Северна Индия и основно от поречието на река Инд - Гандхара, Кашмир/Сват, Пенджаб, Матхура, Синд и Куч, т.е. от днешните Пакистан и Северна Индия, както и от северозападното крайбрежие на Централна Индия, включително до залива Barygaza в Гуджарат, щата Махарастра и други. Другите компоненти на българския народ са по произход от източни ираноарийски племена и племена Сака от Централна Азия, в това число от Мерв, Фергана, Согдиана (Самарканд, Бухара), както и от дардски племена от района на Памир и Хиндукуш и от тохарите от Тян Шан, басейна на река Тарим и Гансу. Родът Дуло, а и други български племена, са от Централна Азия и по-точно от районите на Памир, Хиндукуш и Балкх от днешен Североизточен Афганистан. Българите са наследници на балхики/бахлики, юезжи (кушани, тохари, аси, сакараули), на племената Сака, на камбоджани, горани, севери, кучигури, кутригури, утигури, бурджани, на южните българи (дучи/кучи), на едни от последните заселници хионитите и др.
В книгата се дават факти и изводи за произхода, мястото на обитаване и причините и момента на изселване за посочените основни български племена в периода от 460 до 515 г. и по-късно след 563 г. и отново от 581/582 до 625 година.
Българите са наследници на няколко много древни велики цивилизации като тези на Бактрийско-Маргианския културен комплекс от Централна Азия и на цивилизацията Инд-Сарасвати от Индийския полуостров.
Разбира се, в книгата е представена и много информация за рода Дуло и племената Дулу, за много други български племена, за древните преселения и заселването на Балканите, за произхода на имената на редица селища в България като тези на Велико Търново, Провадия, Карнобат, Силистра, Мадара, Ямбол, Бургас, Арбанаси и др. Изяснена е в основни линии историята на българските племена от VII век преди н.е. до VII век, както и базата, средата и причините за формирането на българския народ.