Българите, които имат шанс да попътуват по света и най-вече до Съединените американски щати в годините преди, по време и малко след Втората световна война са особен вид българи. Те пътуват, за да осигурят прехраната си в родината, наричана често “старият край”. Те пътуват “като за последно”, защото сякаш са предчувствали датата 9.09.1944 г., когато България затваря границите си, за да ги отвори едва след 45-годишно прекъсване. Когато днес разглеждаме стари албуми, по снимките виждаме известни търговски марки, които са имали популярен пазар в страната ни преди въвеждането на тоталитарната система у нас. Впоследствие тези марки изчезват и две поколения не ги познават, за да може днес те отново да са естествена част от пазарната реалност в България. Именно наличието на тези търговски марки в страната ни преди войната дават основание на българите, които пътуват, да търсят и тях, и други, да купуват качествени и маркови стоки, които изпращат по пощата или по посредници в “стария край”.
Най-често емигрантите ни изпращат парфюми, дрехи и непознати в онези години стоки, които тук в страната са истински хит. Такъв е случаят с “баба Фрау” на столичната улица “Цар Иван Асен II”, която е с немски произход. След смъртта й къщата се превръща в посолство на Парагвай, а днес тя е известен ресторант от още по-известна верига. “Баба Фрау” се снабдява от Германия с подобни бутикови стоки. Децата в квартала получават като подарък екзотични шишенца от парфюм с приказни аромати, разбира се, празни, но тези шишенца представляват нещо като “детска разменна монета” в игрите и в “пазаруването” на “детско обществено положение” в ранните следвоенни години.
Лелята на Николинка, която живее в Америка от 20-те години на века, изпраща маркови дрехи, които в България не могат да бъдат намерени. Това са оригинални обувки, ефектни рокли и дрехи, с които момичето се превръща в истинска принцеса в едно общество, което в тези години толерира сивотата и безличието на облеклото, което е представяно като форма на криворазбран класово-партиен свян от новите власти. Целта е униформеността да придобие повсеместност и по този начин да унифицира стандартите, за да може масата от народ да бъде държана в изкуствено унизено и подчинено положение.
Спомените, които оставят тези на пръв поглед дребни жестове, сами по себе си представляват животрептящ елемент от детските години на момиченцата и момченцата, които имат шанс да получават подаръци от Америка и от другите нормални държави, където живеят български емигранти.
Николинка дава “на заем” своя блуза, изпратена от Америка, на нейна приятелка. По време на парти тя залива блузата с червено вино и я скрива за месеци. В резултат на това отношенията между двете приятелки се влошават рязко. Ето как тези подаръци формират начин на мислене, начин на светоусещане и още повече - начин на живот, защото тези дребни подаръци са връзката на българите в България с останалия нормален свят, достъп до който те на практика нямат по друг начин.
Днес може би би ни се сторило смешно, жалко и дори елементарно, но някога тези ефектни рокли, обувки и парфюми са представлявали нещо много съществено. Те са показвали и отношение към света, по този начин българите са демонстрирали форма на обществено положение, която ги поставя по-високо от останалите, които вече са били с промити мозъци. Да имаш “леля в Аремика” става нарицателна фраза за благосъстояние и ресурсни възможности.
Днес в България отново се роят магазини за дрехи-втора употреба, които вече са придобили гражданственост с английското си название - “секънд хенд” /”second hand”/. Има внос от Дания, Германия, Швеция... Човек би си казал, че нищо не се е променило от следвоенните години в родината ни. Днес тези магазини също предлагат носени, стари дрехи, но маркови и качествени. Пазаруването в тези магазини отново не е признак на бедност, а възможност да си намериш нещо елегантно, което да носиш дълго и с удоволствие.
Тези магазини и предпочитанията към тях не формират второкачествени хора, въпреки че цените в тях са ниски. Българинът сякаш е свикнал да търси качественото, но в същото време на по-ниска цена, защото винаги е бил беден като финансово положение, но не и като душевност, и като пазарна практичност.
Нашите сънародници по света непрекъснато търсят нови стоки, които са неизвестни в България, стоки, които са преди всичко практични, но и красиви, за да зарадват своите близки и роднини в “стария край”. Това е практика, която се пренася през годините, за да утвърди един от основните принципи в търговията - взаимовръзката между търсене и предлагане.
Онова, което емигрантите ни вземат обратно от тук, от “стария край”, са предимно предмети от бита, и то от патриархалния бит. Това са дърворезбовани прибори за хранене и съдове, битови покривки и постели, икони, фолклорни предмети и кукли. Всичко това те отнасят със себе си в “новия свят”, за да им напомня за родината и да не прекъсват връзката си с всичко, което им е близко и родно чак до смъртта им. Особено актуални са така наречените мускалчета с парфюм-екстракт “Българска роза”, както и малките извезани покривки с шевици.
Сънародниците ни си правят битови кътове в новите си жилища в Америка и в други държави и тези кътове са нещо като олтарите в старите възрожденски къщи. Същото се повтаря и тук в “стария край”, където техните близки и най-вече роднините, правят кътове със знаменца, предмети от бита, снимки и картички. Така семействата никога не се разделят, роднините никога не се забравят и приятелите остават приятели завинаги.
В дома на Георги Иванов, чийто баща е емигрант в Америка, всяка година на Бъдни вечер се заделя една купа, в която се отделя малка част от всяко обредно ястие и то се нарича за “американците” - близките, които живеят в Америка. Същото нещо се прави и се нарича за Божията майка Дева Мария. Това е само една кратка илюстрация на родовите връзки и “силата на кръвта”, която “не става на вода”, което недвусмислено сочи отношението на българите към техните сънародници, напуснали пределите на страната преди години, за да търсят по-добър живот.
Забележителна е тази практика, защото тя демонстрира романтичната еуфоричност на българина, където и да се намира по света. Част от тази практика са подаръците от Америка, които са придобили почти национален фетишистки смисъл. Всичко това е съществена част от нашата душевност, то е елемент от родното ни ДНК и може би именно то ни прави уникални с нещо на пръв поглед малко, но толкова трогателно.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София
Снимки: архив на автора
|
|
|
|



11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите. Денят за почит на Светите б...
Училище „Джон Атанасов” отбелязва своя десетгодишен юбилей
Празникът на славянската писменост и култу...
Още един незабравим празник в училище „Джон Атанасов”
Днес, 5 май, беше един специален ден за п...
Празник на буквите в училище „Джон Атанасов”














