Eдин автентичен разказ за гурбета и тъгата по родния край

Венцислав Жеков
Печат

immigration1Един уникален текст за емиграцията, публикуван в социалната мрежа от Христо Георгиев Христов, с автор Ники Комедвенска си струва да се публикува едно към едно, без никаква редакция, така е най-силен, той е един словесен бисер. Ето го и него в автентичен вид:

„Седем години, откакто съм застанала между два свята и нито единият ме пуска да си тръгна, нито другият ме иска да се върна.
Два свята като два бряга, а помежду им хиляда километра. Седем години живея с половин сърце – по една половина за всеки от двата свята. Докато съм в Атина, все за дома си мисля, за Лясково и за Росинка – детенцето ми.
Бубайко й, лека му пръст, искаше да я кръстим Рофинка – на майка му, ама аз не дадох. Лошо е това име, на болест е. И майка ти е лоша – казах му и той склони. Само дето не можа да й се порадва... И тъй карах-плаках година и две, и три.
Работа няма.
Дойде един в Девин – откри цех за дрехи. Казаха, че голям бизнес имал, всичко за Германия се изнасяло. Два месеца блъскахме ангария от темно до темно, един лев не ни плати. Вдигна си парцалите, изниза се като връв и никой не го чу, нито пък видя.
Да не беше майка ми, от глад да сме се затрили.
И пак няма работа.
Тогава се вдигнах и аз по Гърция. Седем години вече чуждите хора гледам... Каквото изкарам, все дома пращам – да има за Росинка. А съм й чужда станала вече. Майка ми й е по майка от мене. Върна се вкъщи, а другата половина от сърцето ми тупа-тупа, ще се пръсне – дали ще си намеря пак работа, добра ли ще е...
Докато се нарадвам на детенце, и хайде пак на път.
А лятото в Атина е лепкаво и тежко, душата ти смъква, не е като тукашните.
Градът голям, цяла България събрал на едно място. Като се качиш на Вълчия хълм, очите да те заболят от бяло.
Тук всичките им къщи са бели заради слънцето. И сам-там мъжделее по някоя китка дръвчета, наострили тънки върхове като свещици за помен.
Не е като Лясково. Като Лясково няма никъде.
Тази година обаче намерих работа на Китнос. То е малко островче, но пък е хубавко. По-зелено е от Атина и плажовете му малки, но са повече пясък, няма камънак.
Една баба гледам в селото. Василики се казва – като Василка, ама не съвсем.
И селото е малко. Само името му е дълго – Агио Димитрио. Като Димитър, ама не съвсем...
Баба Василики е сама. Деца, внуци – всички се пренесли в Атина, а нея я оставили сама както кукувица. Тя и не иска в столицата, тук й е добре – няма много хора, няма шумотевица. Една таверна за цяло село и друго нищо.
– Ела, копела, седи тука – казва ми и тупа с костеливата си ръка по дървената пейчица на двора. – Седи да говорим, стига работа.
И си говорим, на български си говорим. Баба Василики е от каракачаните.
– Знаес каракацаните? Цаирли, Цаирли? – и маха с ръка към рехавите хълмчета насреща, по които козите се белеят като преспици.
– Ливади знаци. Знаес го? До Сливен е.
– Не го знам това Чаирли – казвам й. – От Родопите съм аз, от Лясково.
– Не знае – клати глава баба Василики. – Само Сливен знае. Малка била, кога тръгнали да бегат, не знае...
И разказва на своя съскав български, как тръгнали да минават границата при роднините в Гърция. „Баста, майка, сицки..."
Защо, питам.
Не помни вече, малка била. Но ливадите помни. На Тахир ага били ливадите там и от едно време все каракачани са живели. И пак маха към зелените хълмчета нагоре.
– Хубавицко! – примлясва с беззъбата си уста. Зелено...
Ех, какво знаеш ти за зеленото, бабке! Тръгнеш напролет през гората към Кюрум връх, а боровете над тебе са опнали снага чак до небето. Стигнеш горе, селото цяло като на длан – едно село със сто къщи и сто моста. Свалиш си гуменките, грабнеш малката торбичка и пускаш в тънките бразди картофчетата.
И уж са дребнинки като топчета, а разровиш ли наесен, нароили се по десет – едри като мъжки юмрук и по-златни от слънцето даже. Под краката ти земята лека, лека...
И сякаш не по земя стъпваш, а по тънко платно, девет пъти белено. А като стигнеш високото на нивата, сърцето ти спира за миг – дъх да си поеме, само погледът ти литва далече, далече. Плъзга се по върховете на боровете, минава по самодивските поляни на Ърговица – та чак до Малък Персенк. А до там е все зелено, Божке!
Зелено, та полудяло...
Баба Василики ме слуша и клати замечтано глава.
– Попей, копела му! Иска да цува българското.
Запявам, а гласът ми се свил в гърлото. Малък и той като ония картофчета- семенца. Само мъката ми голяма. Събрала се в половината ми сърце и капе от устните ми на тежки капки. Думите се цибрят една по една, и те сухи и горчиви като нея...
Гласът ми отънява съвсем и се изгубва, а аз спирам да си поема дъх.
Баба Василики плаче. Думица не разбира, а плаче за тая България, дето съвсем леко я е парнала по сърцето, пък я белязала за цял живот.
– Пей, копела му, пей – подканя ме наново и сълзите й, дребни като мъниста, се търкалят из набразденото лице, губят се в бръчките като в издълбани корита на отдавна пресъхнали потоци и се срещат отново в изкорубените й шепи. Сякаш не сълзи, а мъката се събира...
Спирам пак и я поглеждам. Плачем и двете – две българки, забравени от бога и от хората.
Край!
Не мога повече да пея. Не искам в тая чужда страна. Глас не ми стига! Дъх не ми стига! Половин сърце не ми стига!
Само тая година да изкарам, да събера още някоя пара и няма повече!

Няма...".

 

Венцислав Жеков
кореспондент на в. „България" в София