Красиво оформените градинки в парка бяха безлюдни, алеите бяха празни, а от белите лебеди в езерцето нямаше никаква следа. Сякаш силният вятър бе станал господар и единствен обитател на иначе красивата местност. Само той се осмеляваше да прескочи границата на страха и да се изправи срещу всеки застанал на пътя му. И точно тогава, в най-неочаквания момент, на хоризонта се появи силует. Природната стихия се засили право към мъжа с черния шлифер, но опитите й да го спре бяха жалки. Потъналото му в бръчки лице изглеждаше мъдро и изстрадало, както, и твърдо решено да доведе до край начинанието си. Стъпка по стъпка, той постепенно напредваше, докато вятърът го брулеше с все същата безжалостна мощ. Светлината, към която се беше насочил ставаше все по-ярка и по-ярка. Почти бе успял да се спаси. На косъм от успеха си, сърцето му се сви от силна болка досущ като от ръката на Дявола. Коленичил пред неизбежното, старецът за пръв път замоли Всевишния за милост...
Замислихте ли се, докато четяхте редовете по-горе колко добре биха звучали тези изречения в новия роман на Дан Браун или дали всъщност не са част от него? Те притежават тайнствен характер, сблъсък с грубата действителност и разбира се, много простор на собственото ми въображение. Истината обаче е много далеч от всяка една литературна творба, тъй като на света не съществува достатъчно дълга и изчерпателна книга за “Живота”. Всъщност това са част от мислите на един напълно обикновен човек, наречен Петър Андонов. Кръщавам го така, поради факта, че името е често срещано и сходството с действителността не е изключена. Въпросният имагинарен герой е едно тридесет и три годишно момче с вроден сърдечен дефект. Считайки медицинските си познания за крайно недостатъчни, за да опиша изчерпателно състоянието му, ще се опитам да го направя с малко по-прости думи. Петър никога не е страдал от сериозни заболявания (никога не е подозирал за сърдечното си заболяване) и като всеки друг мъж на същата възраст той пиел и пушел в рамките на допустимото. Едва двадесет и пет годишен, той не издържал на “напрежението” в България и така един автобус, пресичащ границата на САЩ с Мексико го закарал в Америка. Разбира се, да си нелегален и без документи в чужда държава не е ничия химера, но успехът сам търси своята цена. Така изминавали шест години “под прикритие” в града на големите мечти “Ню Йорк” и дошъл ред на дългоочакваната съботна вечер - алкохолът е малко в повече, цигареният дим е завладял цялата стая, а настроението на разпалените картоиграчи просто не може да бъде по-подходящо. Раздаване след раздаване, всичко изглежда нормално, докато една задушаваща сила не поглъща избрания от нас Петър. Няколко часа по-късно той е откаран в спешното от приятелите си. Случаят е на живот и смърт. В моменти като този, човек е готов на всичко, за да спаси себе си - дори това да означава да бъде арестуван и депортиран обратно в Родината си. Благородна или не, лъжата на Петър за финансовите способности на семейството му спасяват живота му от надвисналата го опасност. Така нарушавайки създалата се от години традиция за него завършва поредната Събота вечер. Петър продължава да живее!
Ако началото звучеше като пролог на трилър, то следващата по-скоро би била като допълваща я предистория. Целта на статията не е да разшири медицинските ви познания или да убие няколко минути от ежедневието ви. Всъщност художествената литература си служи с множество похвати с цел засилване ефекта от написаното/прочетеното. Едно от нещата, които винаги съм харесвал е било съмнението в истинността на написаното. Точно като нашия умишлено избран герой Петър. Той в действителност може да бъде всеки един от хилядите хора, носещи същото име, както може да бъде и поредният сътворен от въображението ми герой, ала Петър Андонов е реално физическо лице. По-горе разказаната история представлява неговата история. Това, което вие не знаете за него, а аз умишлено пропуснах, е какъв човек е той днес. Какъв ли? Бих казал “поучил се”! Докато масата се присмиват на ново придобитите му особености на вегетарианец и човек, водещ здравословен начин на живот, единствено той може да обясни отвращението и ненавистта, която изпитва към пороците и хората, които не разбират изкуството на живота. Почти няма ден, в който модерната технология да не срещне тъгуващите очи на едно семейство, на чийто син бе даден втори шанс. И Петър се възползва от него. Сега гледа на света под друг ъгъл, а в свободното си време гледа през малкото прозорче на фотоапарата си и твори.
Така завършва историята ми. Така изтичат няколко минути от живота ви, които никога няма да можете да върнете назад. Така изкуството на живота остава уникално и съвършено, защото всеки го разбира по свой собствен начин. Не е нужно някой да подчертае важните моменти в разказа ми, за да ги разтълкувате, както не е нужно да сте ученик на Далай Лама или тибетски монах, за да се насладите на и без друго краткия даден на всички ни живот. Просто си спомнете за Петър и си помислете за вашите ангели пазители. Не позволявайте нещо непоправимо да промени живота ви!
Ростислав Димитров
Кореспондент на в. “България”
За какво училище мечтаем? – Зад този въпрос стои простата нужда да бъдем човешки същества.
Присъщо на хората е да се свързват помежду си. Да си поделят...
Спортът е възможност за развитие на двигателната култура на децата. Какъвто и спорт да изберем за тях, ползата е огромна – както за здравето, така и з...
Много приятна и ползотворна среща проведоха учениците от българското неделно училище към Православния храм „Св. Иван Рилски - Чудотворец”. Нещо, което...
