Годината е някъде в средата на 80-те на ХХ в. По това време България упорито строи така наречения “развит социализъм”, който със сигурност трябваше да ни изведе до пристана на “светлия комунизъм”, но ни изведе до фаталната плитчина на подводния риф на капитало-комунизма.
Мястото е София и по-конкретно мавзолеят на “вожда и учителя” Георги Димитров. На опашката за посещение е “А” клас, където учи и ученичката Антоанета Й. По това време класен ръководител на този клас е другарката Мария К., която е и партиен секретар на въпросното столично училище. Тя е довела своя клас на посещение /”поклонение”/ пред “нетленните останки” на другаря Димитров в рамките на така наречения “час на класния ръководител” - водещ педагогически инструмент за партийно-политическа пропаганда в училищата по онова време. Тези посещения бяха не просто рутинни в онези години, те бяха дори и задължителни, защото децата от малки трябваше да бъдат облъчени с идеологията на историческия материализъм и рубиненочервения комунизъм. Много ученици, които нямат “шанса” да са родени в София, съответно нямат и “шанса” да видят “на живо” мъртвия Димитров в неговата смразяващо въздействаща гробница.
Георги Димитров умира на 2 юли 1949 г. в санаториума “Барвиха“ край Москва, където е лекуван четири месеца. Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза (вероятно вследствие на алкохолизъм), диабет, хроничен простатит”. Комунистическата власт в България отбелязва смъртта му с въдворяване на група неудобни за нея лица в концентрационни лагери. Това попълнение лагеристи остава в историята с отвратително присмехулното прозвище: ,,Димитровско”.
След смъртта на Георги Димитров от Министерския съвет на Народна Република България /НРБ/ е взето решението за балсамиране на тялото и построяване на мавзолей. Идеята, разбира се, е взета от мавзолея на Ленин в Москва. Мавзолеи обаче се строят и за други “видни исторически личности” в “комунистическия рай на земята”.
Има разминавания в сведенията за това как е протекло проектирането и строителството на гробницата. Общото е, че сградата е почти изцяло готова до 10 юли, когато тялото на Георги Димитров е положено официално в нея и че тя е дело е на архитект Георги Овчаров с участието и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.
Според една от историите, дават три дни на архитект Георги Овчаров, за да направи проект. Той успява в срок и го изготвя в свой стил - с дорийски колони. Проектът обаче не е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и принуждават Георги Овчаров да го опрости. За официалната церемония по поставяне тялото на Георги Димитров в мавзолея недовършените колони и цялата горна част на сградата са опаковани с червен плат.
Мавзолеят е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C с отклонение от половин градус. Повечето му помещения се намират под земята. Там са се извършвали процедурите, необходими за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е бил с бронирани стъкла и се е спускал надолу, чрез специален подемник, а когато е качван в траурната зала за поклонение се е превръщал в херметически затворена камера.
Стената около мавзолея е предназначена за погребването на партийните и държавни величия, като началото е поставено с Васил Коларов. Дори последният български комунистически владетел - Тодор Живков, беше изразил желанието си да бъде погребан именно там. Място имаше за всички, които бяха избрани да се радват на зловещата си слава дори и след смъртта.
Това е историята на създаването на мавзолея на Георги Димитров, която повечето българи познават до болка. Частната история обаче е на ученичката Антоанета Й. Тя, заедно със своите съученици, чака повече от час на опашка, за да зърне за миг мумията на вожда, защото няма право да се спира и да се вглежда, /може би за да не прозре колосалната измама!/. Когато получава това “уникално мигновение”, на нея й става лошо от вълнение и тя припада. Това е цената, която плаща едно момиче в невръстната си възраст, за да бъде насилствено закърмено с идеологията на едно ужасяващо историческо време, което при това никак не е противоречиво, както се опитват да го изкарат някои съвременни историци-легендаристи.
Под натиска на улицата през 1990 г. правителството на Андрей Луканов взе решение тялото на Георги Димитров да бъде изнесено от мавзолея. Това бе мотивирано и от желанието на роднини вождът най-сетне да намери покой с християнско погребение. Героят от Лайпцигския процес е изнесен набързо и оттук започва мистерията какво е станало с неговото тяло. Според едни мумията на Димитров е била изгорена в крематориума на Софийските централни гробища. Някои обаче са склонни да вярват, че Димитров е станал на пепел в пещите на “Кремиковци”. Запознати обясняват, че кремацията не е могла да бъде осъществена в “Орландовци” поради титановата сплав, която била имплантирана в тялото на вожда, който бил превърнат в нещо като съвременен “киборг”. Това било необходимо, за да се поддържа гордата му осанка, така щото да не личи, че духът отдавна е напуснал тялото му, за да може гражданството и ученичката Антоанета Й. да бъдат запленени от нетленността на един човек, който приживе отричаше мястото на личността в историческите процеси. Каква ирония на съдбата и какъв натрапващ се пример за двоен стандарт!
Мавзолеят на Георги Димитров е разрушен на 21 август 1999 г. Първият взрив е извършен в 14:37 ч., а последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август. На тази дата завършва одисеята на едно идолопоклонническо мумифициране, което има за цел успешна, дългогодишна и масова психоза. Идеите на някои граждани, че мавзолеят е можел да се превърне в елитна столична “шкембеджийница”, например с наименованието “Дамарче”, отдавна вече не будят дори и усмивки. Неговите стени през последните години бяха изписани с антикомунистически графити. Беше се превърнал в неформална обществена тоалетна. Мавзолеят не можеше да бъде и модерен музей, защото самият той е проектиран и построен за музей на една отминала илюзия. Архитектурата му беше пригодена да впечатлява, сянката му внушаваше задгробната непреходност на една световна лъжа. Необходими бяха няколко взрива, за да падне енигматичната вездесъщност на този “саркофаг на измамата”. Днес легендарните покойници може би най-сетне са намерили вечен покой, а мястото може и да изглежда празно, но поне е чисто ...!
Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”
За какво училище мечтаем? – Зад този въпрос стои простата нужда да бъдем човешки същества.
Присъщо на хората е да се свързват помежду си. Да си поделят...
Спортът е възможност за развитие на двигателната култура на децата. Какъвто и спорт да изберем за тях, ползата е огромна – както за здравето, така и з...
Много приятна и ползотворна среща проведоха учениците от българското неделно училище към Православния храм „Св. Иван Рилски - Чудотворец”. Нещо, което...
