Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Защо “Аз и ти” ли? Ами много е просто - защото сме само аз и ти!!! Ти в ролята на четец, а аз в тази на творец. Само така е възможно да осъществим нашата непряка връзка. Не ще водим монолог, тъй като знам, че ти мислено ще ми отговаряш, нито пък диалог, защото мислите ти няма да могат да стигнат до мен. Така всичко остава заключено между редовете, между мен и теб.

По този начин прочетеното от теб ще се превърне в нещо непознато , а ти в една специална личност. Ще запазиш себе си и своята уникалност, а в същото време ще разгърнеш страниците от живота си и ще ги обходиш щателно. Това ще направя и аз. Както все по-рядко го правя. Така беше и до днес, когато имах видение. Някои биха го нарекли сън, други произволен сбор на мислите в главата ми, но аз бих го нарекъл по трети начин. Това беше не кой да е, а моят ангел хранител. Същият този нематериализиран пазител наскоро спаси живота ми. На пръв поглед изглеждаше като обикновена катастрофа, но единствено аз видях невидимата ръка, която се пресегна и ми даде втори шанс. Може би не ми беше времето или просто успях да навържа обстоятелствата в смислен за мен пъзел. Факт обаче е, че нещо или някой ме запази жив. Затова реших и да ти го кажа- защото не ме познаваш. А може би точно в това се крие красотата на разговора ни. Защото и ти си като мен. Животът ти е наситен с динамика, затрупан си с ангажименти, а възходите и паденията приличат повече на влакче на ужасите. Просто един низ от ежедневни решения. Една безкрайна борба на един малък човек. На пръв поглед незабележим, ала всъщност в пъти по-голям от титаните. Не с размерите, а с мечтите си. Така се превръщаш в гигант без никой дори да го подозира. Не е и нужно. Важното е ти да го знаеш. Единствено така ще продължиш да бъдеш себе си.
Замислял ли си се кога за последен път прави нещото, което те кара да се чувстваш истински щастлив? Та ти вероятно дори не осъзнаваш, че си благословен. Че със събуждането си погледна отражението в огледалото и трябваше да се усмихнеш. Не заради друго, а защото те има на този свят и не можеш да бъдеш заменен от абсолютно никого. И ти като мен си уникален, а аз като теб понякога забравям хубавите неща от живота, който за съжаление е твърде кратък. Надникни назад в дните и се замисли колко бързо изминаха последните три години. Сякаш беше вчера. А спомняш ли си как като беше малък майка ти и баща ти организираха издирване, за да те открият скрит с наивна детска усмивка в храстите. На същите тези хора все още им се иска да те търсят по онзи изплашен до смърт начин, но ти си пораснал, а те са остарели. Точно тук идва ред на думите “Обичам те”. Те не стареят, нито губят значението си. Просто с времето избледняват и сякаш се изтриват от речника ни. Припомни си ги. След тежкия работен ден, след всичките часове труд и напрежение остават няколко души, които безусловно биха направили всичко за теб. Точно за тези хора са предназначени забравените думи - за незабравимите хора.
Случвало ли ти се е да се чувстваш глупаво заради идеите си? Всъщност не заради самите тях, а от чуждото неодобрение. Хорското мнение, този нематериализиран спиращ ни похлупак, е по-силна движеща сила от собствените ни копнежи. Ала нещата се променят. Както и самите ние. Мечтите струват скъпо. Не знам дали ще ми повярваш, но на мен ми струваха само няколко лева. Отнеха ми време да си купя табло, да изрежа десетина снимки, да ги залепя на него и да опиша всяка една изрезка. Така целите ми са пред мен всяка сутрин, като се събудя и всяка вечер, преди да заспя. Но ти не разбра, че те излъгах. Не за направеното от мен, а за стойността на направеното. Като сума е нищожна, но като сантиментална стойност е повече от безценно. Продавайки или захвърляйки сглобеното би означавало да продадеш живота си. Бъди различен и не го прави. Остани човек, като онзи почти изчезващ вид.
Кога за последен път позволи на сълзите да се стекат по лицето ти? Аз го направих в съня си, за да останат скрити. Вероятно и ти си ги скрил на някое самотно място, за да не покажеш колко си слаб и колко лесно можеш да бъдеш строшен. Знам, че не изглеждаш така, но никой от нас не изглежда по определен начин. Все пак сме хора и нищо човешко не ни е чуждо. Чужди сме единствено на себе си, когато пренебрегваме поривите си. Ала сега сме само аз и ти. Сега можеш да разкриеш всичко, заключено в килера на душата си. Никой освен нас двамата няма да чуе разговора ни. Имам да ти казвам толкова много, ала не мога да го формулирам във всичките си редове. Исках да ти дам искрата, а ти да разпалиш огъня. Не се страхувай да го направиш, аз вярвам, че можеш. Но това си остава само между нас. Не забравяй - защото сме само аз и ти.

Ростислав Димитров
Кореспондент на вестник “България”