Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Колко българи живеят в чужбина? Според бившата шефка на Агенцията за българите в чужбина Райна Манджукова, броят на емигрантите е близо 3 милиона. Министърът без портфейл Божидар Димитров пък отчита, че тази бройка е около 4 милиона човека. Според други източници, броят на живущите в чужбина българи е едва 2,5 милиона. Това, което прави впечатление в грубите изчисления за броя на българските емигранти обаче, е не само неизменната дума “около”, но и голямото разминаване на цифрите, които стоят след нея. Всъщност истинският отговор на този елементарен въпрос е все още неизвестен, тъй като нито една българска институция не е в състояние да определи с точност броя на напусналите родината си нашенци.
За последните двадесет години различните български правителства изпитваха всевъзможни подходи към българската емиграция. В продължение на десетилетия, тя биваше разделяна на стара и нова, политическа и икономическа, партизанска и културна, и дори “езикова”. Успехът на това изкуствено разделяне е не само спорен, но и излишен: категоризацията на определена група емигранти не е заздравила по никакъв начин техните връзки с родината, нито пък е обединила самите емигранти.
Тъй като сънародниците ни в чужбина са разнородна маса откъм образователен, социално-икономически и културен критерий, всякакви опити на българските управници да ги категоризират са сами по себе си безсмислени. Де факто, българският политик се интересува от тях единствено по време на избори, когато всеки глас, включително и този от чужбина, е важен. В същото време, българският политик изглежда е прозрял, че липсата на обединена българска емиграция не застрашава политическото статус куо в страната, тъй като точно това е една от причините емигрантите да нямат реално въздействие върху политиката и законодателството в България. Съществуването на силно емигрантско лоби би оказало влияние в многобройни сфери на българския политически и социален живот, а тази перспектива изглежда неудобна за немалко родни управници.
Потенциалът и влиянието на българските емигранти не трябва да бъдат подценявани. Емигриралите наши сънародници доказват себе си във високо конкурентни общества. Техният стандарт на живот е далеч по-добър от българският и постепенно те достигат статута на гражданите на най-напредналите общества. Напусналите родината си нашенци са и най-големия “чужд” инвеститор в страната: по думите на самият Божидар Димитров, емигрантите внасят годишно близо 4 милиарда евро по официален и неофициален път.
Финансовите възможности на българските емигранти обаче не са най-важният показател, който измерва потенциала им. Особено важен е техният манталитет на прогресивни българи, имащи уникалната възможност да погледнат на случващото се в родината си отстрани. Живеейки в добре уредени и демократични общества с твърди закони и правила, българските емигранти виждат разликите и проблемите в България. С опита си, натрупан в чужбина, те биха могли да налеят свежи сили и идеи в напредъка на обществото ни.
За съжаление, българските управници все още не могат да прозрат нуждата от създаването на силна връзка с родните емигранти. Нещо повече - в продължение на две десетилетия различните български правителства демонстрират нихилизъм спрямо тях. Родните управници сякаш не разбират, че с незаинтересоваността си те не само са изгубили връзките си със старата, но и рушат връзката си с по-новата емиграция, както и с техните наследници.
Нехайството спрямо българските емигранти и техните съдбини е чудесно илюстрирано от незаинтересуваността на политиците спрямо единственият по рода си Институт по история на българската емиграция в Северна Америка. Създаденият през 2002 г. от стожера на българската емиграция д-р Иван Гаджев Институт е несравнима по богатството и изчерпателността си сбирка на архиви, снимки, експонати, записки и други автентични материали, грижливо събирани и съхранявани в продължение на десетилетия. Уникалната и богата колекция предоставя възможности за многобройни проучвания и изучаване на може би най-непознатата сфера в българската нова история - емиграцията.
Вместо да бъде обявен за културен паметник и задължителна дестинация за всеки родолюбив българин, днес намиращият се в Гоце Делчев Институт се радва на по-голяма популярност в чужбина. Недоумение буди факта, че досега нито един представител на българските правителства след 10 ноември 1989 г. не е посетил Института, нито се е заинтересувал от скътаната в него културна съкровищница. Още по-необяснимо е отношението на политиците към самия основател на Института - вместо признателност за себеотрицанието и трудностите, свързани със събирането и пренасянето на 60 тона архиви през океана, днес д-р Гаджев продължава да се сблъсква с тесногръдието на българските власт-имащи, които отказват да се срещнат с него поради партийни различия. Парадоксално, по думите на самата Държавна агенция за българите в чужбина, работата й е вдъхновена от “мисията ни на откриватели, издирващи златни залежи на българската свяст в близки и далечни земи”.  В същото време обаче, “златните залежи на българската свяст” в Института по история на българската емиграция стоят пренебрегнати и недокоснати с години от същите “родолюбиви” администратори, написали горната дефиниция.
За да говорим за обединена българска емиграция, както и за изграждането на стабилна връзка с родните изселници, българската държава се нуждае от ново, надпартийно и зряло като формат и управление звено, отговарящо за нашенците зад граница. Функциониращата в момента Държавна агенция за българите в чужбина е далеч от реалните нужди на емигранта. Вместо обединителен и авторитетен орган, за сравнително краткото време на съществуването си Държавната агенция бе замесена в редица скандали. Паспортният скандал в Агенцията, последвал от скандала между вицепрезидента Ангел Марин и министъра без портфейл Божидар Димитров, както и безпрецедентното уволнение на шефката на Агенцията Райна Манджукова са само някои от скандалите, привлекли вниманието на българите през последните месеци. Ако не друго, безкрайните неразбории в Държавната Агенция, съпроводени от ниската популярност на дейността й сред българската емиграция, както и на самият министър Димитров са показател, че е настъпил момента за създаването на нов модел Министерство на изселниците.
Реално погледнато, Държавната агенция за българите в чужбина не разполага с капацитета и възможностите за посрещане нуждите на българските емигранти. Самата идея за назначаване на министър без портфейл е подигравка с истинските нужди на емигрантите. Всъщност, бюджетът на eдна подобна администрация е от изключителна важност, тъй като той би гарантирал осъществяването на реални стъпки към обединяването на емигрантите. Вместо политически хамелеони и компрометирани морално политици, Министерството на изселниците би трябвало да бъде оглавявано от представители на самата емиграция, които да имат представа как живеят българите в чужбина. Приоритет на едно такова Министерство би трябвало да бъде не само установяването на броя на емигрантите, но и заздравяване на връзката между българската държава и тях, както и усвояването на емигрантския потенциал.
Повечето български общности в чужбина не чакат субсидиране от българската държава за училища, църкви и медии и родните управници трябва да разберат, че изпращането на остарели учебници зад граница, както и на чиновници около националните празници, не е достатъчно за емигрантите. Вместо повърхностни и популистки акции, липсата на координация в политиката спрямо българите в чужбина трябва да бъде преодоляна, а административната подкрепа и достъпа до информация да бъдат превърнати в приоритет. Крайно време е настоящата формална политика спрямо българските изселници да бъде заменена с адекватни действия и опростяване на изискванията и процедурите, с които българският емигрант редовно се сблъсква, а отношението спрямо него трябва да бъдат лишени от партийни диктати и политически окраски.
Засега липсата на адекватни идеи, конкретни действия и координация на институциите, отговарящи за българите в чужбина са водещи в отношението към българските емигранти. Промяната на цялостната държавна визия и отношение спрямо тях е наложителна инвестиция, от която България може само да спечели. Докато това не се превърне в реалност, все още ще се чудим как да отговорим на елементарния на пръв поглед въпрос за броя на българите в чужбина.

Анелия Петрова
Детройт
за в.“България”