АЛА-БАЛА НИЦА, ИЗКУКАЛА ПАНИЦА...

Георги Н. Николов
Печат

На автобусна спирка младеж неочаквано и жестоко рита старица в гърба. При падането си тя се потрошава като вафла, а наблюдателните камери запечатват как стоящите в близост хора се правят на три и половина. Така де, нали не ритат тях? Впоследствие става ясно, че нападателят е психично болен и на свобода. За да може отново, по всички канони на изчанчената ни законност, да напердаши още някого. Пак според закона, шамарена правда с обратен адрес е недопустима, антихуманна и неевропейска. Няма съмнение, че цялата правна пушилка около случая има за цел само да мине време и случаят да се забрави. До следващите грозни екшъни и уж учудени обществени кудкудякания...

В двор на училище първокласничка удря по главата друга първокласничка с празно шише от шампанско. На фона на побоищата, изкъртените зъби и пукнати глави в зверилника на нашенското образование това е нещо ново. Значи, децата порастват по-бързо и сами взимат в ръце решаването на лични заплетени казуси. Хубаво е, че алкохолната проба на момиченцата се оказала отрицателна. Още по-хубаво – че шампанското е родно производство и доказва патриотично приобщаване към масовата кауза „Избери българското"!..
Финансист от Лондон е зверски млатен в София поради различен цвят на кожата и ако това не е израз на прословутото ни славянско гостоприемство, здраве му кажи. А отказът на таксиджията да откара окървавения турист до близката болница – резултат от дълбок философски размисъл за вечната борба между доброто и злото. В крайна сметка ошашавеният човек ще има какво да разказва на внуци и правнуци, а те с разбиране да се споглеждат: „Дядката съвсем изпуши! То бива, бива, ама чак пък толкова?"


И накрая, за разведряване – нещо по-лирично. Трайно безработна майка на няколко подрастващи, неходещи на школото поради откровена мизерия и страдащи от хронично недояждане, се беси на клон. Предсмъртно писмо за причините не е оставила и медийният кошер бръмва: сигурно е от несподелена любов. Естествено, няма друг повод да посяга на себе си. У нас дневно се правят по 10 опита за самоубийство, от които два – успешни. Кандидати за отвъдното са предимно гладни и болни пенсионери, висшисти-клошари, отчаяни хора без поминък и други такива особняци. Разбира се, ужасът от живота е най-последният им дерт, за сметка на интимните трепети. Абе, карай да върви... Най-сигурен начин у нас човек да превърти е гледайки новини от страната: убийства, верижни катастрофи, оневинени мошеници. Крупни измами с обществени средства, активисти от ъндърграунда, сочещи закона със среден пръст и магистрати, тълкуващи го със задните си части. Протести на родители, учители, инвалиди, онкоболни, фермери и на когото се сетим. Кански рев до небесата от длъжници, на които частните съдебни изпълнители са продали апартамента за борч от 1000 (хиляда лева), заклали са ги с неполучени записни заповеди и с други „официални" процедурни хватки. Но има и друг вид протести. Работодателите са убедени, че подчинените им роби по-малко произвеждат, повече получават... и също вдигнаха знамето на бунта. Затова минималната работна заплата падна от 460 отново на 420 лв., а е чудно, че все още има такъв долен финансов праг. Не е далеч времето, когато разплащането ще е в натура: портрети на политици, буркани с празни обещания и липсващи филии, щедро намазани с гранясали предизборни обещания. Със своя дан се включват и синдикатите, отдавна задминали по майсторлък Лъжливото овчарче. В редките минути, когато не се галят по крачолите на имащите власт, те гадаят светлото бъдеще бетер всякакви врачки и баячки. Спорят има ли живот на Марс и за разнообразие, когато никой не ги вижда, люто се мръщят пред огледалото на социалната неправда. Може би – и на размера на месечните си доходи, но това е само хипотеза. Отдавна е ясно, че ползата от тях е като от яйцето руно и всички вкупом – 7,5 млн. прошляци, мижави потомци на горд народ, чакаме милостта на правителството и Парламента. Засега правителството е заето с други грижи. Заместник-министрите капят от властта като зрели круши. Кой поради нацистки поздрави където не трябва, кой – оплетен в конфликт на интереси или пък – абсолютно негоден за поста си, макар с верни партийни апетити. Този факт показва дълбоката политическа зрелост на висшите ни управленци, изтънченото им чувство за хумор кой какво да ръководи и несъмнения им стремеж да ни върнат в пещерната епоха. Така и нас ще могат да дадат на концесия, та малко от малко да напълнят хазната. А Народното събрание хихика около идеята за въвеждането на мажоритарен вот, снася проектозакони за доизяждането на черноморската ивица от свои доказани хрантутници и брои дните, докато станем домакини на председателството на ЕС. Нищо друго не е важно, интересно, актуално. Бездната между напъхалите се под покрива му избраници и народа е огромна, непреодолима и както изглежда – за някого много удобна. Мост между двата бряга ще хвърлят само звената за бързо реагиране, ако гладните и озверели тълпи най-после се събудят за възмездие. После? Страх... Под химна на плющящи униформени шамари всеки ще се прибере в бърлогата си и всичко ще си бъде по старому. Стари политически наглеци, обичайното доограбване на татковината, познатото повишаване на данъци и такси и зловещите, вече необратими процеси: демографска трагедия, обезлюдени райони, смазани от безизходица човеци, висока смъртност, висока престъпност и бурна емиграция. Високо някъде в небето като от коприна ехти победоносната демагогия, затриваща и затрила безброй лековерни души. На гордия ни трибагреник вече ще пише: „Преклонена главичка сабя не сече!", на НС – „Дръж ми шапката", а за мелодичен химн най-подходяща в ХХІ-то ни европейско столетие е ораторията „Кацнал бръмбар на трънка..." Нека другите страни да се бунтуват, а жителите им да скандират по улиците основните си човешки права. Ние спим. И жадно гушнали участта, която напълно заслужаваме, сме се превърнали, с редки изключения, на посмешище за цивилизацията. Да, ама пука ли ни? Не ни пука! Знаем, че все някога ще долети тоя, дето клати гората, и ще ни издуха всичките проблеми. Кога някога? Някога, но не сега. Ама май никога...

 

 

Георги Н. Николов
за в. "България"