Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

В края на 1971 г. Елена и Георги се прибират в България. Те, естествено /!!!/ веднага стават обект на изследване от страна на специализираните милиционерски-полицейски служби, които искат да разберат какво са видели двамата в Америка и дали нещо не са пропуснали българските разведки в Америка. Като по чудо, семейството е оставено на мира, малко след като властите в България се убеждават, че те не са опасни и може би не са “заразени” с “нелечимото заболяване”, наречено “свобода”.

Малко по-късно Елена получава известие за писмо. Отива до пощата в квартала в София, където живее и вижда, че писмото е от Америка. Тя решава, че е от сестрата на Георги, но се оказва, че то е изпратено персонално до Елена, от оторизирани власти в Лас Вегас. Когато е играла на двете игри в казиното, Елена е спечелила малка сума пари - 12 долара, тя обаче не е разбрала това и си е тръгнала, преди да й бъде връчена печалбата. Нейният адрес е бил запазен в базата данни в хотела в Лас Вегас и властите от казиното са й изпратили парите, заедно с поздравителна картичка и макет на таблата за игра на “Craps” и “Black Jack”.

Семейството пази спомена за това писмо дълги години и го разказва като куриоз за коректност и честност. Те приемат този жест колкото куриозно, толкова и снизходително, пред факта, че подобно отношение в България не може да бъде наблюдавано дори и днес, когато страната ни отдавна вече е приета в демократичното семейство.

Както обикновено, това е просто един епизод от личната история на един човек и едно семейство. Тези епизоди обаче представляват спомени, а спомените пораждат размисли, когато размислите се задълбочат и се наложат като шаблон върху историческото време, се получава нещо като полит-исторически очерк с елементи на вестникарска статия. Може именно това представлява горната история, а може би тя е и част от националното ни бреме на един малък народ, който обаче е достигал до различни висоти, дори и до емблематичния Лас Вегас, при това в годините на най-дивния комунизъм в България.

Елена почива в зората на демократичните промени у нас. Тя не може да види свободата, но я чувства с около месец и половина. Въпреки това нейните спомени дори и днес са показателни за едно време, за едно място и за едно мислене, които отдавна вече не са същите. Нейните спомени са само акварелите на една безвъзвратна отминалост, която е качествен и количествен коректив за онова, което може би ни предстои в бъдещето.

Виж снимките