Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Как пътува българинът, има ли култура на пътуване, придобил ли е достатъчно самочувствие, за да пътува, има ли традиции в това и как и кога се завръща? Това са само една малка част от въпросите, на които търсим отговор и на които в същото време се опитваме да правим анализ.
Има нации, които притежават дълбоки традиции в пътуванията и пътешествията по света. Няма как да не започнем с Испания и Португалия - държави, които не просто имат традиции, но те самите са се превърнали в еталони на модерната епоха, епохата на Великите географски открития. Японците с техните миниатюрни и супер модерни фотоапарати също са придобили един типизиран образ на пътешественика, туриста, който иска да заснеме всичко и никога не успява, но това в никакъв случай не обезкуръжава почти по детски наивното, неистовото му желание.
Всяка нация има своите си традиции в пътуванията, но и в завръщанията. Условно утвърдена, западноевропейската практика е да пътуват много, но да отсядат предимно в Европа, дори да поживяват на определени места в стария континент, но винаги да се завръщат по родните си места. Западноевропеецът пътува и отвъд океана, но това в болшинството от случаите е свързано с бизнес, обмен на изкуство, просто пътешествия, приключения и много рядко е свързано с постоянно пребиваване, дори и  кратко поживяване. Не така е обаче при българите.
Пътуванията на българите се активизират едва след 1878 г.-Освобождението ни от османско владичество. Разбира се, българи са пътували и преди това. Това са били предимно търговци, студенти и много рядко - авантюристи и пътешественици. След Освобождението българинът започва да пътува свободно, но той преди всичко бяга. Бяга от мизерията, бяга от липсата на ясно бъдеще, бяга от липсата и на съществено минало. В същото време българинът е беден. Той не може да си позволи да попътува, да поживее някъде и да се завърне. Той пътува, за да промени изцяло живота си. Той отива да работи, за да спечели пари, да уреди битността си по нов начин и след това, но не на последно място, да помага на близките си в родния край.
Бедността е не просто причината за тези първоначални пътувания, тя е и обяснението на завръщанията, но и тяхното романтично противоречие. Макар и беден, българинът използва всеки момент, когато остане свободен, да пише до родния си край, а първата възможност за отпуска, малко свободно време или просто временна почивка, винаги биват прекарвани в България. Това е едно от най-трогателните свойства на иначе наистина бедния български пътешественик. Той може и да няма пари в бруталния ежедневен смисъл на думата, но пари винаги се намират, за да се прибере вкъщи, при семейството си, при роднитите, приятелите, в родното си село или град.
Пътуванията, техният интензитет и причинно-следствени връзки се променят обратно пропорционално на подобряването на възможностите за придвижване през океана. Оказва се, че колкото повече комуникацията с Америка се подобрява, увеличават се търговските връзки, повишава се капацитетът и качеството на транспорта, толкова повече честотата на пътуванията от и до Америка спада. Това явление се наблюдава от средата на миналия ХХ в. Причините са повече от очевидни и те се коренят в налагането на комунистическата система в Източна Европа и в частност и в България.
Спускането на “желязната завеса” откъсва цели живи части от континента за умопомрачителните 50 години, в които светът забравя за тези свои територии и те съществуват единствено благодарение на щастливата случайност, в една безвремева среда на експерименталното нищо. Именно тогава българите почти прекратяват пътуванията си по света и особено до и от Америка. Такъв е случаят и с Цветанка от София. Тя пътува отвъд океана в края на 20-те години на ХХ в. При своя баща, който вече живее и работи там. За първи път Цветанка се завръща в родината си едва през 1962 г. В същото време нейният баща пътува почти през няколко години до България и обратно. Има българи, които се прибират в родния край дори и още по-често, въпреки трудностите на пътуванията, опасностите, които крият те и преумората от прекосяването на почти половината свят.
След 1962 г., Цветанка посещава България още само два пъти - през 1969 - във връзка със смъртта на майка й и за последен път - през 1973 г. Тогава Цветанка сякаш се прощава с родината си, защото едва завърнала се в Америка, тя умира от коварна болест на 25 декември същата 1973 г.
Случаят с Цветанка може и да не е емблематичен, но дава добра възможност за сравнения с интензитета и причините за пътуванията на нейния баща, както и показва една друга страна на завръщанията в родината, както на емигрантите, така и на обикновените пътешественици. Цветанка пести средства, тя не може да си позволи много неща, за да събере пари и да може да посети родния си край. Дори и в сравнително напреднала възраст, тя сама /!/ - собственоръчно, ремонтира покрива на къщата си в Лонг Бийч, за да спести малко пари, за да може да се завърне в България макар и за малко, за да може да подари нещо на роднините си, когато се срещнат.
Цветанка идва в родината си за последен път, като желанието й е да остане да живее и да умре тук. За съжаление, някои от най-близките й роднини не приемат идеята и не й предоставят възможност да си обзаведе една стая на тавана на фамилната къща в София. Така Цветанка предприема своето наистина последно пътешествие през океана, този път в посока към Америка.
Това е едно от многото последни пътувания на много българи в Америка и в други части по широкия свят. Българинът получи шанс отново да пътува едва след падането на комунистическия режим в страната. Това ново начало на пътешествията, разбира се, изисква средства, а българинът отново беше беден и отново беше на изхода на една епоха, която току що го беше ограбила и материално, и духовно. Днес пътешествениците, авантюристите са много повече, но едва сега можем да кажем, че пътуващият българин гради традиция и култура на пътуването. Една съществена част от тази култура се подържа и изгражда от старите и новите ни емигранти по целия свят.