Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Съдържание на статията
Язовир Александър Стамболийски
Галерия
Всички страници

Тръгваме в седем часа сутринта, когато слънцето е направило два разкрача и зная, че сме закъснели. Освен къмпингуващите от цяла България, дори рибарите, които ще прекарат само неделята вече са хвърлили първите въдици. Нарушавам основни принципи при воденето на група и амбициозния план, който сме си поставили няма как да бъде изпълнен. Денят ще бъде предизвикателство откъм последствията на хаотични желания и решавам да ги оставя да понесат резултатите и коктейла от емоции, който се забърква още с тръгването. Броят на въдиците категорично заявява желанието на мъжете да си тръгнат с риболовен трофей, а плажните принадлежности в дамските раници ме замисля за избора на място, където двете цели ще избегнат драматичен сблъсък. Гумите на стария форд комби пищят по зигзаобразната лента на севлиевското шосе, а в огледалото за обратно виждане следя изоставянето на втората кола, в която са новите от групата и разбирам, че посещението на Никополис ад Иструм – градът на победата на император Траян, няма да се случи.
Язовирът е първият голям построен в страната през 1953 година , разположен на територията на две общини – Габровска и Великотърновска. Поради дължината си от 18 километра, подходите към него са възможни от няколко страни. Предвид интересите на групата за диво и лишено от човешко присъствие място, изоставям севлиевското шосе и свивам на ляво през селата Къкрина /минаваме покрай Къкринското ханче, където е заловен Апостолът/, продължаваме през Брестово, Агатово и Крамолин. В последното спираме до винарската изба „Виненка”, където се преработва известното за региона винено грозде сорт Гъмза, любителите попълват запасите си и тръгваме със съзнанието, че следващата спирка е язовирът. За мое учудване след Крамолин пътят продължва по асфалтирано шосе и с облекчение си мисля, че не избрах маршрута през Севлиево, където ни чакаха 22километра четвъртокласен макадамов път. Тясната шосейна ивица, по която се движим е опънат прав конец между избуялата висока трева и бурени от двете страни на шанците. Толкова е тясна, че разминаването на два автомобила е невъзможно без и двата да отбият встрани. След няколко полегати завои, все още в шпалира на тревите, асфалтът за кратко преминава в черен път и потъва във водите на язовира. Спирам форда така, че предната броня се мие от вълните. Всички слизаме мълчаливо и оставяме няколко минути в мълчание. Пред нас е Александър Стамболийски.
Голямото езеро или Малкото море, както го наричат местните, величествено лежи със своята вместимост от 220 милиона кубични метра вода. Живописно ограден от хълмиста равнина, над която утринната мъгла все още се стеле. Потопеното шосе , което ни заведе до него някога е било връзка между трите села, които лежат на дъното му. Намираме се на северозападната страна, където Малкото море прави завой на юг. От нас в посока изток, успоредно на язовира продължава тясната асфалтирана лента, която отвежда до Стената с преливника, под която се е сгушило село Горско Калугерово, Сухиндолска община. С предварителната уговорка, че няма да слизаме до сухиндолската изба, отиваме до Стената. След като всички задоволяват страстта си по фотографията, решаваме, че е време да изберем място , където ще се настаним.
Това ни отнема повече от три часа, от които отделяме един час, за да стигнем пеша до най-западната част, където се влива изкуствено създаден ръкав на река Росица, от която се захранва язовирът. Целта ни е да прегазим мочурището около ръкава и стигнем до югозападния бряг, който ни се виждаше подходящ за плаж и риболов, учудващо пощаден от човешко присъствие. След внимателна преценка на багажа, без който можем да минем, събличаме дрехите и въоръжена с двуметров як прът, с който да измервам дълбочината на тресавището, нагазваме в него. Висока до кръста блатна растителност с жилави стебла, които се увиват около краката и спъват всяка крачка. Широки мъхести листа при всеки допир парват кожата, оставяйки червени следи и щипещо-сърбящо усещане, което ни нуди при необходимото внимание да изминем бързо разстоянието от около 500 метра през мочурището, след което се озоваваме на малко островче твърда почва, където решаваме да починем. Раздавам мокри кърпи с противовъзпалителен ефект, напоени с невен, смрадлика и лайка, без съдържание на алкохол. Всички с чувствителна кожа задължително се намазват с алергозан и докато останалите си почиват с двама от мъжете отиваме да разузнаем проходимостта от другата страна на островчето. Преминаването се оказва невъзможно, до самия бряг дълбочината на водата надвишава два метра. Търсейки подходящ начин да поднеса информацията на останалите от групата, съзираме двама рибари и се отправяме към тях. Снизходителните погледи , с които посрещат въпроса ми, дали е възможно преминаването отсреща , ме карат да се изчервя до корените на косата си. Тогава ми разказват легендата за Четиримата.
Преди десетина години на това място те къмпингували тук за последно.Били групичка от четири момчета, които всяка година от средата на септември идвали, разпъвали голяма военна палатка, тип – шатра , а в нея четири алпийки, в които нощували. Оставали по един месец всяка година. Били страстни рибари.Разполагали по брега всеки по двайсетина въдици на две метра и половина една от друга. Всяка въдица била свързана с пулта в палатката. Въдиците били номерирани, когато на някоя от тях се хванела риба, под съответния номер на пулта светвала лампичка, така знаели с точност на коя е клъвнала. Това било особено удобно за нощния риболов. Всяка уловена риба класифицирали и записвали в каталог. Уловът дарявали на близките села. Севлиевска община издала разрешително да режат дърва за огрев, когато октомври се оказвал студен. По негласно споразумение между рибарите, никой друг не хвърлял въдици на тяхното място. Две от момчетата страдали от сърце. Последната година били само трима. Легендата разказва, че следващото лято от Рейджъра слезли две момчета, които разпръснали прахта от урните над водите.
Повтарям разказа пред групата недоволни хора, никой не каза и дума. Един по един всички се изправят, нарамват раниците и изминават обратно разстоянието през мочурището без нито едно оплакване.Отново противовъзпалителните процедури. Товарим се в автомобилите и бързо за около трийсетина минути си избираме място , където оставаме до вечерта. Слизането по ската, настлан с борови иглички хич не е лесно, но дори когато някой се подхлъзва и пада затиснат под тежката си раница, не се оплаква.
Мястото е подходящо за риболов, каменистият бряг съвсем не е удобен за плаж. Във водите може да се хване бяла риба, сом, щука, мрена, кефал, каракуда, уклей, червеноперка и шаран. Риболовната страст на мъжете свети в очите им. Бързо си възвръщат настроението и започват да се шегуват с жените, които правят комични пози в стремежа да си намерят удобно място между камъните. Жените си отмъщават, като свалят горните части на банските си костюми, на което мъжете не намират с какво да отговорят и с това войната между половете приключи.
След дванайсет часа всички се убедихме, че ветроходството, гребните и моторни спортове са силно развити. Кресливите птички са заглушени от ревящите мотори на джетовете и звуковите сигнали на лодките и малките туристически корабчета, които винаги се поздравяват при разминаване. Скоро осемнайсете километра източно-западна дължина и 500-1000 метра северно-южна ширина поразително заприличват на някой от големите ни черноморски курорти.
Потопила поглед в средата на язовира си мисля за дълбочината, която стига от 30 до 80 метра. Все по-често водата се прорязва от искрящото тяло на някой джет, в който се отразява слънцето и той прилича на горяща стрела. Пет митути след като премине през средата на язовира, вълните стигат до мен, разбивайки се в брега.
Мислите ме отвеждат напред във времето и аз си обещавам, че август месец ще се върна отново. Ако лятото се окажеше много горещо и бездъждовно, а водите на язовира спаднат достатъчно, може би ще видя как от дълбините изплува кръстта на църквата между трите потопени села. Вярващите рибари разказват как при по-напорист напън на вятъра се образуват големи вълни, достатъчни за да раздвижат камбаната и нейният звън изтръгнат от водните недра, приличен на стон, сякаш душата на водата въздъхва, се разнася по цялото протежение на Малкото море.Тогава природата замира. Ехото повтаря като мантра този звън от Стената до ръкава на река Росица. Кресливите птички и песенната им надпревара, която започва с най-ранния светлик и угасва дълго след като мръкне, стреснато млъкват. Настъпва нереална извънвремева тишина. Тогава дори най-атеистичните рибари оставят въдиците, изправят се и се прекръстват. После шумовете бавно, един по един се възвръщат и денят ляга в реалните граници на ежедневното.
Природата прощава.



Катя Мандинска
Специално за в. „България”

Предишна - Следваща >>