Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Съдържание на статията
Между Сирия и Канада – една „сбъдната” съдба
Галерия
Всички страници

Пол Анка в България...! Това е нещо толкова невероятно, че само до преди двадесетина години щяха да ни помислят за луди, особено ако такъв музикант и изпълнител идва малко преди друга звезда от такъв ранг, като Том Джоунс...! Невероятно, но факт, обстоятелствата в България отдавна вече са различни от тези през далечната 1989 г. и звездни фигури като Пол Анка вече могат да бъдат видени и в родината ни.
До неотдавна тези имена на световноизвестни изпълнители представляваха нещо като теми „ТАБУ”. Това беше така, защото те не бяха познати в страната ни, а не бяха познати, защото изкуството им беше възприемано като проводник на западно влияние в социалистическа България и това не се харесваше на тоталитарните ни управници. Тук, отвъд „желязната завеса” бяха популярни руските частушки и родната естрада, в което няма нищо лошо, освен, когато този тип изкуство се толерираше от официалната власт и се представяше като единственото „прогресивно” творчество, за разлика от всичко останало. Такива бяха времената, колкото и сега да не ни се вярва.
Софийските, а и не само софийските „ашлаци”, както ги наричаха в онези години, бяха всъщност истинските фенове на Пол Анка и цялата плеяда талантливи и известни по целия свят изпълнители, които си пробиваха малки дупки в „желязната завеса” и през тях нахлуваха в ограничени, „тайни” общества, предимно в градовете. Тук младежите попиваха изпълненията на „Бийтълс” и Елвис Пресли, а след това и на водопада от качествена музика от САЩ, Канада и останалия цивилизован и демократичен свят. По този начин тези млади хора се култивираха не само музикално, но и чисто духовно, защото имаха достъп до така наречения „нормален свят”. В същото време обаче те бяха заклеймявани, защото не бяха „класово” управляеми и сами по себе си представляваха заплаха за установената политическа система. Тези момчета бяха репресирани, като бяха изпращани да служат в задължителната по онова време казарма, в по-отдалечени райони на страната, където се очакваше да бъдат окончателно „превъзпитани”. За щастие, това не се случваше с всички и след като отбиваха задължителната си военна служба, много от тях продължаваха да слушат и да търсят новата западна музика.
Присъствието на име като Пол Анка в културния афиш на София и България днес до голяма степен е и благодарение на тези млади хора в онези бездиханни години, когато те рискуваха щастието на младостта си и сигурността на бъдещето си, за да поддържат жив духа на Запада в България. Голяма роля за това имат и българските емигранти по света. Българите, които живеят в САЩ в онези години изпращат по свои близки, които макар и рядко идват в родината си, плочи и аудио-касети с най-новите записи. В този смисъл диаспората ни изиграва ролята на културен медиатор в годините на „развития социализъм”, когато си мислехме, че живеем, но всъщност живуркахме. По този повод Георги Иванов, чийто баща и сестра живеят в Америка, споделя, че „...американците работят, за да живеят, а ние живеем, за да работим...!”. С това той изразява убеждението си, че хората отвъд „желязната завеса” знаят как да живеят, докато ние тук знаем само как да работим.
През не толкова далечната 1992 г. в София пристига Вера. Тя е българка, която заминава за Америка през 20-те години на ХХ в. И остава да живее там. Вера носи аудио-касета със записи на Пери Комо по поръчка на свой близък в България. Тази касета предизвиква истинска еуфория, защото в онези години тук все още човек не може да се добере лесно до подобна музика, още по-малко пък - оригинален запис, правен в Америка. Една обикновена аудио-касета става повод за празник в едно софийско семейство, защото то може да се зарадва на нещо истинско, ценителско и стойностно, нещо, до което не е имало легален достъп само до преди две-три години.
Всъщност самият Пол Анка също, оказва се, е имигрант в Канада. Неговият прадядо напуска Сирия и започва бизнес в Отава - Канада. Бащата на Пол пък продавал сандвичи срещу сградата на парламента. За момчето от рано става ясно, че бъдещето му се очертава в границите на ресторантьорството, но съдбата е предопределила друго за него. Нa 10-годишна възраст той умело имитира Джони Рей, като първата му публична изява е пред група копачи на канавки недалеч от дома му. На 13 години той сформира трио с двама свои съученици, наречено Bobbysoxers, като с изпълненията си те печелят до 15 долара на вечер. Когато е на 15 години, Анка има постоянен ангажимент към нощен клуб.
В училище от рано разбират, че момчето има друго бъдеще и на практика отказват да го обучават, а Пол поема по пътя на славата. На един Великден, който се оказва наистина велик ден за него, той заминава за Ню Йорк, където една канадска група с името Rover Boys му е уредила прослушване за наскоро основания лейбъл ABC Paramount Records. В компанията са впечатлени от ентусиазма на Пол и неговата дарба да композира звучни мелодии, примесени с обикновен език, който е разбираем за децата. И така, той подписва договор с тях. Това е само началото на пътя на един от най-известните изпълнители от онова златно поколение, които оставят трайни следи в историята на музиката. Именно поради това, посещението и концертът на Пол Анка в София сами по себе си представляват истинско културно събитие за страната ни.
Шоуто, което представи Пол в София беше феноменално, защото той показа класа от световен мащаб. Публиката също беше по-различна от останалите концерти. Хората бяха облечени официално, все едно отиваха на светско събитие. Дрес-кодът сякаш беше естествено задължителен. Макар че повечето се шегуваха, че публиката е предимно от “набори” на Пол Анка, имаше и много млади хора, което показа, че изпълнителят има почитатели и не е оставил името си само в миналото, но е популярен и днес. Закачките с публиката, реминисценциите за семейството и известните приятели на Пол подчертаха по един елегантен начин класата на таланта. Два часа и половина Пол Анка накара публиката си да изпита истинско удоволствие от досега с една мечта, мечта, която отлежава повече от 40 години в съзнанието на една отбрана, елитна част от столичната и българската културна общественост.
Този концерт и следващият на Том Джоунс като че ли поставят едно ново начало, с което се надяваме и други изпълнители от подобен ръст да зарадват българските ценители на тази музика. След като легендарни рок-банди „откриха” България, време беше и „динозаврите” на западната музика също да я „открият”, защото българите заслужават, след толкова години на музикално „затъмнение”, да получат поне малко радост от изворите, а какво по-подходящо от концерт на имена като Пол Анка и Том Джоунс!



Венцислав Жеков
кореспондент на в. „България” в София