Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Съдържание на статията
Eмигрантите са посрещани в Родината като герои
Галерия
Всички страници

Българите, които успяват да се “измъкнат” и буквално да се спасят от родината си, да заминат на запад и в Америка, в годините на комунистическата власт у нас, са наистина особен вид хора. Те са и отчаяни, и решени на почти всичко, за да успеят, те са целеустремени, те са хора, които няма какво да губят. Те изоставят всичко в родната си държава, за да започнат от нулата някъде далеч от дома си, да намерят нови приятели, нова среда, нов източник на доходи, нов живот и нов свят. Именно тази стъпка, или тези стъпки, ги правят по-особени, защото те рискуват, рискуват на практика всичко, което са обичали, което имат и което биха могли да имат по един по-лесен начин. Нека не се заблуждаваме, “камъкът си тежи на мястото”, когато обаче този камък бъде преместен, той тежи по-малко, това признават огромното болшинство от хора, напуснали родината си, за да живеят на друго място в друга държава, където и да е по света. Всичко това превръща тези наши сънародници в един особен вид българи-авантюристи, но и свръхразумни същества, които с пълното си право и енергия търсят по-добрия живот и работят наистина неуморно, за да го постигнат. Именно тази тяхна “особеност” ги прави някак по-силни, по-величави, като че ли и по-достойни за уважение. Не че останалите българи в България не са достойни хора, но емигрантите са придобили смелостта да експериментират в името на успеха си и този риск ги превръща в хора с по-категоричен характер.
Това е и причината, поради която нашенците от така наречения “стар край” в родината са склонни да изпитват особено уважение към роднините и приятелите си, които са емигрирали. Това е и причината, поради която тези хора се считат и за по-успели, но и за по-заслужили. Съществуват стотици примери за хора, които завръщайки се в родината си от “гурбет”, са посрещани като герои. Устройвали са се празненства, продължавали понякога с дни, за да бъде подобаващо отпразнувано тяхното завръщане.
Някъде към 1978 г. в България пристига Майкъл Колумбия със съпругата си Мери. Той е родом от ямболско село, а тя е софиянка. Живеят в Америка от много години. Той е бивш военен пилот, тя-домакиня. В София отсядат в дома на Георги и Елена. Те устройват серия от сбирки, за да отпразнуват посещението на тези българи от Америка. Водят ги на Рилския манастир, водят ги на гости на техни приятели. Партитата в дома на Георги и Елена са тържествени и на тях присъстват само отбрани хора, които са “достойни” в един по-особен смисъл, да поздравят такива успели българи като Майкъл /Михо/ и Мери /Мария/. Дори дребен инцидент като повредена готварска печка не може да помрачи силното гостоприемство на Елена към нейната гостенка, защото в случаите, когато българи от Америка, и не само от там, се завръщат в родината си, макар и за малко, нашенецът е склонен наистина на много лишения, за да си позволи да посрещне такива гости с една разточителна за онези години празничност. Това, разбира се, може да се обясни с придобилото доста съмнителна слава напоследък благородство на българите да посрещат гости въобще. Прословутото ни гостоприемство сякаш в последните години като че ли се поизпари и поради икономическата криза, и поради някаква вътрешна наша генетично-родова промяна, но нека си позволим все пак да се надяваме, че това е наистина временно явление, което може да се обясни с кризата и в личните ни икономики.
Един известен българин - Петър Пелин, за когото пише и наш имигрантски автор-изследовател на тези процеси като д-р Иван Гаджев, също посещава България сравнително всяка година от 70-те години. Той не отсяда при Георги и Елена, но непременно им гостува, при това няколко пъти, там се организират партита, които отново са за “избрани”. На тези сбирки идват предимно проверени от практиката хора, за които няма никакви съмнения да са доносници на политическата полиция, която в онези години не възпрепятства открито такива сбирки и посещения, но и категорично не ги толерира. Както писахме преди време, нашите сънародници, живеещи в чужбина и най-вече в Америка, са наричани от официалната власт в България с отвратителното прозвище “невъзвръщенци”. Те не са били открито политически преследвани, но техните близки и роднини са системно маргинализирани, като по този начин комунистическата власт показва своето персонално отношение към подобни контакти.
През 1992 г. в София пристига Вера Костов - първата “Мис София” и тъща на небезизвестния американски писател Сидни Шелдън, чиято съпруга Александра /Сенди/ е дъщеря на Вера. Тя отсяда при племенника си Петко в София. За престоя си отделя няколко дни, в които гостува и в дома на Георги и Елена. Елена е починала само две години по-рано. Посрещат я Георги и семейството на дъщеря му. Отново приемът е трогателно вълнуващ и тържествен. Вера е не просто известна българка, която идва от Америка, тя е и най-добрата приятелка на сестрата на Георги - Цветанка /Флоранс/, която е живяла също в Америка и е починала през 1973 г. Вера донася със себе си аудио-касета със запис от парти в Лос Анжелис, състояло се през далечната 1971 г., когато Георги и Елена са били на гости на Цветанка. Семейството пък пази снимки от това събитие и възможността да се свърже образ със звук е повече от вълнуваща.
Посрещането на сестрата на Георги в София през годините, когато тя е идвала при роднините си, също е било особено тържествено. Имали са дори намерение да пригодят таванските помещения за дом на Цветанка, ако тя реши да се установи в София. Тя пристига от Америка с екзотични подаръци, каквито тук не могат да бъдат намерени, тя носи духа на Америка и на свободния свят. Прословутата и придобила нарицателност “леля в Америка” е събитие, което се очаква като Коледа, Великден и Нова година в родината ни, в годините на така наречения “развит социализъм”.
Разбира се, семейството на Георги търпи ограничения в родината, защото “си позволява” да посреща така наречените “невъзвръщенци” в дома си. Георги е проучван от тайната полиция, наречена “Държавна сигурност”, под кодовото име “Инкасатор”. След като обаче властите не стигат до извод, че той е опасен за устоите на комунизма в България, не е пряко репресиран, но дъщеря му Николинка е лишена от правото да учи в Софийския университет. Въпреки това семейството и до днес не съжалява, че са посрещали българи, живеещи основно в Америка, защото за тях това е било и си остава голяма чест.


Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София

Снимки архив на автора

Предишна - Следваща >>