Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Васил Левски е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев, български революционер, идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой. Известен е и като Апостолът на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Той пътува по страната и създава тайни районни комитети, които да подготвят националния бунт. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност.
На 19 февруари се навършват 139 г. от смъртта на Васил Левски. Това е дата, която всеки един българин трябва да знае и помни. По този повод учениците и учителите от училище „Света София” проведоха урок по родолюбие. Бяха прочетени разкази и стихове за Левски от класиците на българската литература, Иван Вазов и Христо Ботев. Поведени в увлекателна беседа, в очите на учениците се четеше възхищение и удивление от делата на този велик българин.Запитани за най-интригуващите моменти от чутите произведения, децата посочиха следните откъси:
  
Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев съдържаше следующето:
На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило за там страшният кърсердар хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптиетата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина се запрашило шосето и една дружина конници се показала. Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона го няма там. Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и отминал с конницата си.
На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над главата си една омбрела, за да му пази сянка, понеже силно пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го извикал:
- Бай Грозев, добър час!
Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивление и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!
Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува с потерята, да се излага всеки миг на ужасна опасност. Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.
Левски се усмихнал, па казал:
- Не се безпокой: сега пътят е най-чист.
- Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? - сърдел се Грозев, като му посочил потерята.
- Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност... Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка... Слез, слез!
И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.
Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм висял животът му.
- Пък бързах за Пловдив. Там ме вика делото. Щом потегли кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш... Да пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа... Сега съм мирен.
- И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага? - попитал Грозев.
- Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува - казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.
Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че низамите на кърсердаря отседлали и развеждали конете си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка развеждал своя.
из „Чистият път”, Иван Вазов
   

Прочее, дяконът се намираше в голяма опасност; винаги дързък и безстрашлив до безразсъдство, убеден в кекавостта на турската полиция, самоуверен, може би верующ в звездата си, тъй като досега безброй пъти беше се изтървавал из ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно убежище.
Острите погледи на Али чауша се втренчиха изпитателно и в Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата кръчма, и той влезе в него, преди да влезе в хана.
В кафенето имаше четири души: един гост - българин, едър, дебел, във френски
дрехи - който пушеше наргиле на пейката; Илчо кафеджият, който точеше един бръснач на ябелието*, а пред огледалото - чиракът му бръснеше други един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса и черно шаячено сако.
Той беше Васил Левски.
Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше, отиде при кафеджият и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:
- Няма ли тука в хана, Илчо, един... търговец? - и турчинът направи описание на лицето и на дрехите на дякона.
- Не знам, Али чауш, аз в хана се не меся - отговори кафеджият и продължаваше заниманието си спокойно, защото той не познаваше Левски, нито се интересуваше да разбере защо Али чауш търси такъв човек.
- Един сив, сух... - повтори Али чауш, като машинално хвърли очи към Левски, на когото само гърба можеше да види.
Тоя разговор, станал с нисък глас, биде чут обаче и от другите в кафенето. Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че иска да падне. Лицето му прежълтя от страх! Бедното момче познаваше, че бръсне Левски.
Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който на пейката дърпаше наргилето. Той беше побелял като платно: той беше г-н Хр. Ковачев, приятел на Левски, и сега виждаше, че дяконът е изгубен.
Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен, премеждлив живот.
Али чауш седна на пейката и запали цигара.
- Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? - попита Али чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.
- Ба... Али чауш... Да... Не! От горещината... - измънка замаяният Ковачев.
- Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! - изгълча строго Левски на
момчето.

из „Апостолът в премеждие”, Иван Вазов



Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
...
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов...
...
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.
...
Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.

Из одата „Левски”, Иван Вазов



Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Христо Ботев


Нашият урок ще продължи на 18 февруари 2012 г. от 12.30 ч. в залата към православен храм „Света София” с тържество и викторина, посветени на делото и живота на Васил Левски. Всички са добре дошли!
“Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме.”



Мария Алилова и Йорданка Петрова
специално за в. „България”