Култура

Поезия - Людмила Билярска - бр. 5

Людмила Билярска

Още за българката Отде се взема този неин чар? Кой я захранва със омайно биле? Вълнуващ образ, в огнен дух прелял - от векове е все неповторима! Принцеси няма в своя родослов - в земята тръпне силният й корен. Когато иска да дари любов – поднася я… със капчица отрова. И всичките принцеси на света не могат с чар такъв да те обвеят. Не синьото - горещото в кръвта прозира в деликатните й вени.	Не усети ли? Не видя ли, че аз съм до теб. На брега на морето сме двама. Разтопява се златната глеч по вълните. И всичко е ново. Не усети ли как приближих? Знам къде си. И знам, че ме чакаш. В светлината на твойте очи се размесиха нежно и златно. Не почувства ли свих се без звук - в твойто тихо потънах до дъно. Там, по-изгрев, където брегът ожаднява за влага и думи.

Почти импресия Валя, изнаваля се уж и спря. Но ето че отново се присети за някоя обида и тъга - от яд забръска сняг като конфети. Примигна дваж – и вече свечери. Чук-чук – потракват токчета ритмично. И да се чудиш как по лед върви с високи боти не едно момиче. Последен писък мода – от Париж, или отдето сам-самин намислиш. До всяка дама – куче на каиш подтичва поиплезило езиче. А булевардът, просто засиял – от мода, от бутици и от блясък. Реклама съобщава Карнавал. Трамваят реже тихото със крясък. Нахлупил шапка, с раница на гръб бездомник из боклуците се рови. От входа с надпис “Стар Ирландски пъб” със вик излизат двама и се гонят. Модерното момиче с болеро със рейса към комлекса си потегля. В панелката с разплакано стъкло я лъхва на изпържена вечеря.	Завръщане в лятото Картините са сместени на пейка: Море. Скали. И пак море. И лято. Художникът довършва нещо седнал. Напълно е отсъстващ от тълпата. Тълпата ли? О, тя е оредяла. В момента дъвче някаква закуска. Съвсем не е предишното стъргало. И жегата започна да отпуска. А чайките приличат на хвърчила. Във ниското крещят с привична дързост. Следобедът провлача крак лениво Септември е. И закъде да бърза? Фамилната гостилница отваря, надявайки се някой да поседне. Под масата във беличко застлана, две котета блажено си подремват. Поглеждам във рисунката дискретно: следобедът в приятният му градус, небето с чайки - сякаш дрипи в бяло и... моето усещане за радост.
Планети с нежни имена И не изричайте жестоките слова: онази никаквица, тръгнала след някой. Жената е божествена искра, а любовта й - чудо, не спектакъл. Защото всяка влюбена жена от някоя планета вдишва струя. Планета е дори самата тя - един безкрай, огрян от сребролуние. Венера. Самодива. Зарево. Сърцето й изтласква огнен прилив. Докосне ли те тя, е на добро - една планета с нежно-светло име.

"Доктора" - бр. 4

Иван Тодоров

Откъс 4

продължение от миналия брой

Димо отишъл до стаите на жените, една прислужница - българка, му показала стаята на Сара. Той влезнал тихо без шум, събудил Сара. Тя започнала неудържимо да плаче и да го прегръща. Той запалил газената лампа и не могъл д повярва на очите си. Цялото лице и тяло на Сара били в синини и синьо-червени петна, тя била хапана и дъвкана по лицето и гушата. Страхотен необуздан гняв се надигнал у Димо, който никога не бил удрял жена или дете и имал добродетелите за честност, справедливост и нежност. Той к...

Калдъръмена земя

Катя Мандинска

Случваше се в друго време по Света Екатерина /24 ноември/ да завали първият сняг. Днес празникът няма тази милост. Още в ранния следобед сух студ прогонва минувачите от уличките на подбалканския градец. Калдъръмът в старата му част скован мръзне и ниско спусналата се мъгла като прясно остригано овче руно, още непрано, притиска къщите. Те пъхат под плочите на вехтите си покриви, изпускат по някоя тежка въздишка през комините под формата на дим, който веднага се смесва с гъстата като съсирено мляко белота на пейзажа и се изгубва в мъгла...

Поезия - Людмила Билярска - бр. 4

Людмила Билярска

Винаги те чувам... Обичам те – изписваш със перце по пясъка. И аз долавям, скъпи. Не искаш никой да го прочете - една вълна с дланта си го захлупва. Мъчително потегляш от брега и молиш хоризонта да ми каже... Отбиваш се в крайбрежното бистро и дълго гледаш чайките по плажа. Като листа подгонени от бриз се пръсват равномерно. После стават на купче сняг. Подреждат се във низ. Пронизани от студ се разпиляват. А аз усещам. Чувствам те и знам какво ми казваш. Всичко в мен ликува. Обичам те! - Като врабче от длан от мен потегля и със вик празнува.	Жажда за ...

Тунелът

Катя Мандинска

В черното на гранита е цялата палитра на художника – животът в офирското злато на слънцето, отразило узрелите и люшнати от вятъра класове на житото, залязващи в пурпурния рубин на вечерта, натежала от нега и очакване, заредена с електричеството на лятна буря в сигнално просветващи мълнии – яспис, аметист, смарагд, сапфир; за да се събуди в тюркоаз и опал перлената чистота на утрото. Няма прорязваща зениците светлина. Няма висока фигура на благ, справедлив старец с дълга брада, който строго да ме гледа. Няма пулсиращи искрици, нито ефир...