Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Върни се Ти си там... но и с мен си, моя светла Любов. Да вървим. Знам, че не е измама. Ето тук, точно тук, ми поднесе букет от звездици и степна тинтява. Тази стръмна пътечка след стадо сърни, ни отведе завчас до реката. Ти забърза, аз виках ти: Чакай. Поспри... В ням възторг прекосихме гората. Не, не питай с кого съм в най-дивния кът. Самотата със шепи ме плиска... А високите стволове тънат във скръб, от вика ми за тебе: върни се...	Това, което уморява... Опитай се да не изкачваш често едни и същи стъпала, наклони... Не го прави. Съсипва. И е грешка. Разбъркай и порядъка в сезоните. Сега е есен. Погледни я цветно. За зимата мисли, като за пролет - отдъхва си светът със шал наметнат. Освен това, е луд и по купоните. Разкъсвай монотонност и подредба. Когато вее сняг - мисли за дюни. В душата да цъфти, щом вън е ледно. Умората ще тъне във заблуда...

Полет в съня... Със сигурност частица броди там, от моята душа, от мойта същност. По улиците прашни на града, понякога в съня си се завръщам. Снишавам се над рижата земя и другото е вече зад гърба ми. Потъвам във червената мъглa - в пустинята Сахара има буря. Потапям се в един различен свят. Съвсем не е света Шехерезаден. Тук приказките някак не вървят. Приемай го, какъвто е създаден. От ранно утро носи се гласът, на близката джамия и загубвам магическото було на съня... Над залива Бенгази се разсъмва. Разсъмва се над светлото море. Над палмите, които стават зрими. Денят започва бавно да тече... Защо да бърза, като “утре” има? Закритият пазар е град в града. Там има на какво и да се чудиш. Повлича те човешката тълпа - сред ритми и сред стоки се изгубваш. Ако ти трябва пресен зеленчук, поемай към “Фъндъка” за домати. Стандарти не очаквай. Няма лукс. Не се мръщи. Избирай от земята. Най-приказни са полските цветя. Във чашките им, слязла е дъгата. Незнайно как от сухата земя, извира в диви багри красотата. Към края на деня, Сахара пак на някого, за нещо, е сърдита... Над каменния град се сипе прах. Мъгла от пясък скрива чак звездите...	Заесеняване над прерията Превиха се тревите към пръстта. Приведоха челцата си покорно. Бакъреният блясък прегоря и сламеното взе да ги прошарва. Дъждът е друг. Различен е сега Намръщен стъпва и не е за малко. И как се случи, та за нощ една - едно си тръгна, друго се прокрадна? Не са онези, гордите треви. Привеждат се, макар със неохота. Едно отмина. Друго се роди. Oтвори се на есента окото.

При залез Избликната кръв се заизлива в небесното око на Океана... Размесиха се розово и сиво - и склерата приличаше на рана. Едрееше сред шепота небесен. На запад се разтвори - цвят и болка. Отпусна се за миг... и се разнесе... Докосна ме покой и лъх на смирна.