Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Продължиха и стигнаха пред двете увиснали порти. Разтовариха багажа. Отвориха само малката порта и го внесоха вътре. Бети отиде да се обади на баба Роза, а двамата “пилоти” се спуснаха да вземат хората. Бяха две семейства. Едните бяха няколко къщи по-надолу от Бети, а другите почти до центъра. Като се върна, Богомил се захвана с портата. Мирко му показа къде са инструментите и двамата започнаха да я ремонтират. Бяха изгнили пантите. Мислеха да я подпрат, а утре да отидат до града и да купят нови. Баба Роза им прредложи да погледнат в сандъчетата на дядо Ценко. Откриха точно това, което им трябваше. Смениха ги и портата стана като нова. Даже не скърцаше, защото Богомил намери в една кутия грес и сложи навсякъде. Мирко побърза да го похвали на Бети, а пък той каза, че без него нямало да свърши нищо. Тя пък ги усети, че двамата стават голям тандем. Малкият все гледаше да е около чичо си Боги, той пък се преструваше, че му е страшно необходим. Понякога като ги гледаше и слушаше, Бети едвам се сдържаше и излизаше някъде в страни, за да се насмее.
Докато вдигаха портата, една женица от тези, дето докараха, им донесе кошничка с домати и краставици като благодарност за услугата. А сега един моторист спря пред портата и даде на Мирко едно шише домашна ракия, каза, че я праща някой си Станчо от долната махала. И той благодарял за услугата.
- Мирко, да вземем да отидем да видим дали няма някой за прекарване... - каза Богомил.
- Хайде - скочи веднага малкият, но отвън се чу преминаването на кола.
- А... разчистили са пътя - каза Богомил - съсипаха ни бизнеса.
- Може да се утешите, като подготвите огъня за скарата - каза Бети - аз ще отида да помогна на баба Роза.
- А може ли да направим една салата - каза Богомил - от нашите домати.
- Щом искате - излезе тя, усмихвайки се и хлопна малката вратичка.
Смрачаваше се, когато седнаха около масата. Беше захладняло доста. Топлият октомврийски ден отмина и в балкана стана студено. На всички им се искаше да останат навън. Облякоха се топло и преместиха масичката до огъня. Старите дърва пукаха, хвърляйки искри навсякъде. Богомил и Мирко бяха направили шопска салата, на всеки по една голяма купичка. Миришеше на печени чушки, печено месо и топъл селски хляб.
- Аз ще пробвам ракията на Станчо - каза Богомил и извади бутилката от кофата с водата - кой друг иска? Мирко, ти снощи си пил, сега не ти се полага.
- Кога съм пил - повдигна сериозен рамене той и погледна майка си.
- Ами, не знам - смеейки се, каза Бети - сигурно чичо ти Боги има грешна информация, той е забравил, че малките деца не пият.
- Е, тогава мога да съм спокоен. Точно се чудех къде да скрия бутилката.. - Мирко го гледаше учудено, продължаващ да се “връзва” на думите му.
Дочакаха баба Роза и тримата чукнаха чашки с домашната ракийка. Бети каза, че ще си позволи малко алкохол. Ракията обаче се оказа слабичка и тя спокойно я допи. Вечеряха с много приказки и смях. Двете кученца на баба Роза отдавна бяха пораснали и сега кротко въртяха опашки и наблюдаваха масата отстрани. Баба Роза скоро си тръгна, каза, че отива да си почива. Бети я изпрати. Старата жена се бе привела доста, помагаше си с една тояжка. Но все още се държеше. Обеща на Мирко да му направи малки банички за закуска. Бети каза, че ще дойде да и помогне.
Беше хладно, но много приятно. Богомил не можеше да се накефи на чистия въздух и тишината. Помогна на Бети да раздигат масата от двора, загаси огъня и раздели кокалчетата на двете кучета, които търпеливо си изчакаха вечерята. Мирко каза, че отива да гледа телевизия, но май му се спеше много. Бети спомена, че не е лошо да вкара джипа в двора. Богомил разтвори вратите и го намести в края на полянката. Американската машина се кротна в сянката на дърветата. Богомил се загърна в якето, което Бети му бе дала и седна на пейката под чардака.Чудна гледка се откриваше над оградата. Тук таме в селото светеше някоя лампа.От някъде се чуваше тиха музика. Вероятно телевизор или пък радио. Високият балкан беше потънал в мрак. Тишина, невероятно усещане на спокойствие. Богомил поемаше дълбоко въздух и бавно го издишваше. Спомни си лагерите с отбора на Белмекен. Тогава беше млад и много здрав. Покриваше всички тестове от раз. Тренираше като луд...
- Не ти ли е студено - стресна го Бети. Носеше едно одеяло - тук като седя и винаги ми е студено на краката. Искаш ли да се завиеш?
- Не. Добре ми е така - стана той и дръпна двете малки столчета напред. Бети си сложи краката на едното столче и Богомил ги уви, като подпъхна одеялото около тях, след това седна до нея и опъна и своите крака напред. - ето така може да изкарам до сутринта.
- Мислиш си - скрила брадичка в якето, каза Бети - знаеш ли какъв студ става през нощта? Като дойде Кети, я питай. Беше заспала една вечер тук и се събуди, треперейки от студ. А беше месец май, а сега сме вече октомври. С балкана шега не бива.
- Така е, знам. Преди малко си спомних лагерите на Белмекен. Чистият въздух ме върна  в моите млади години и спорта.
- Един ден се бях замислила дали е възможно да сме били заедно някога там.
- Не е възможно, щях да те видя, такова готино маце като теб не остава незабелязано.
- Почти всички момичета от отбора бяха готини мацки. Събирахме очите на нашите и чуждите спортисти. Залата се пълнеше на тренировките. Страшно хубави момичета имахме. Най-интересно беше, че борците и щангистите много ни налитаха. Обикновено с тях бяхме по едно и също време на лагерите. Горките, повечето бяха не повече от метър и шейсет.