Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Но пък имаха страшно самочувствие. Почти всички бяха медалисти.
- Абе, аз ако те бях срещнал тогава, сега щеше да си в Америка.
- Какво пък, и сега не е късно - каза Бети и накара Богомил рязко да се обърне срещу нея.
- Ами хайде де, откога съм те поканил...
- За тогава не можех и да си помисля - каза Бети и повдигна крайчеца на падналото одеяло - не можех и седмица да отсъствам. Майка ми беше много зле. Но сега ми се иска да се махна нанякъде за известно време. Започна всичко да ме дразни тук. Много ми се събра. Убиха мъжа ми. За малко и ние с Кети да загинем в гложенското дере. Ей така, за удоволствие на две селски мутри. После откраднаха джипа ми. Отвлякоха детето ми... Ужас, не смея да се отпусна и заживея спокойно. Няма и на кой да се оплачеш. Рекетира те самата полиция. Откупът за детето предадох лично в ръцете на български полицай, който бе дошъл да го вземе с полицейската кола. Докато бях в болницата, се молех детето ми да се прибере живо. И се зарекох да се махна от тази страна. Трябва да ти призная, че истински се зарадвах, когато разбрах, че си в България.
- Я ми кажи, ти сериозно ли говориш - приближи се до нея Богомил и я хвана под ръка - защото още утре слизам да подам поканата в посолството.
-  Напълно сериозно - каза тя, обръщайки се към него - искам да се махна от тук, страх ме е. Не издържам вече. Много ми дойде, особено това с Мирко.
- Нямаш си на представа как ме зарадва, все още се чудя дали правилно съм те чул. Искаш ли да ми повториш - обърна се целият срещу нея Богомил и я погледна в очите.
- Вместо да се повтарям, ще се допълня, като ти кажа, че напоследък много пъти съм искала да поговорим за това по телефона. За съжаление, все нещо се случваше около мен. Дето казва Мишо, с моя карък съм за никъде.
- Слушай сега - посочи я с пръст Богомил - утре ще звъннем един телефон до посолството, да разбера дали работят. И ако ли да, с Мирко се изстрелваме натам. Не бих допуснал да вземеш да се разколебаеш.
- Няма, защото твърдо съм решила - каза тя и се вгледа в очите му - колкото ни разрешат, толкова ще ти гостуваме. Но мисля, че може да почакаме до понеделник, защо да си разваляш почивката. Утре ще отидем до манастира. Ще си запалим свещички и ще се помолим да ни пуснат при теб. Вечерта ще дойдат Кети и Мишо и ще си направим един купон, ще ти покажем как хубаво си живеем понякога... Става ми студено, искаш ли да се прибираме?
- Хайде - каза Богомил и стана да помогне за одеялото - Балканът си е балкан, но наистина си е октомври, студено си е. Дано няма много сняг тази година. Но и да има, няма страшно, ти нали ще си ми на гости, ще чистиш.
- Защо не. Ако е с онези машинки, дето ги гледаме по филмите, сигурно е дори и приятно. Аз даже обичам да чистя, така че не ме плаши. Дори ти обещавам, че ще го правя - каза и се обърна цялата към него - а през това време ти ще направиш закуската.
- А.а.а.. , не позна, ще си чистя снега, иначе ще трябва да закусваме всяка сутрин едно и също. Варени яица, варени кремвирши и препечени филийки. За друго все не се сещам. А, и масло за филийките.
- Не се измъквай - притисна се до ръката му Бети и станаха да се приберат вътре - аз ще те подсещам, имам дори една книжка, ще ти я дам да си избираш от страниците за сутрешна закуска.
В хола телевизорът си предаваше сам, Мирко отдавна си беше легнал в стаята. Загасиха навсякъде. Беше захладняло доста. Дори и в къщата беше хладно.
- Оправила съм ти отсреща, там съм сложила и сака ти - каза Бети, застанала до вратата на нейната спалня - ако не ти се спи, ела да си говорим. Вземи обаче одеялото от твойта стая, че си е доста студено.
Богомил обаче намери първо уискито и си сложи в една чашка с лед. След това отиде за одеялото, защото наистина си ставаше студено. За миг мина през главата му мисълта защо не пусне отоплението. Но бързо се сети, че не е в Чикаго и в собствения си дом. Бети беше затворила вратата. Почука. “Влизай” - чу се от вътре. Беше се завила с одеялото на голямата спалня.
- Аз се уредих с едно питие - влизайки, каза Богомил - искаш ли да ти донеса и на теб нещо?
- Не, ще пия една глътка от твойто - каза Бети - обещала съм на доктора да бъда послушна. Лягай и се завивай. Утре вечер май ще палим печките...
Богомил разгърна одеялото и се мушна под него. Забеляза, че Бети бе успяла да сложи пижамата си. Подаде и чашката с уискито и докато тя отпиваше няколко бавни глътки, той я наблюдаваше. Прииска му се да я погали, да оправи косите и, да обърне нежно с длан лицето и и бавно да докосне усните... тези устни, които бе сънувал толкова пъти в Чикаго. Усещаше как тялото му леко се накланя към нея, дори устните му се подготвиха за допир с нейните...
- Ох,... тези няколко глътки ме загряха - сепна го гласът и - друго си е с малко живителна течност в стомаха... Разкажи сега как попадна в Америка. Как се реши да останеш там. Много наши имигранти казват, че е много трудно. Носталгията те гони непрекъснато. Вярно ли е това?
- А, чак непрекъснато не е, но си я има - каза Богомил и пое чашата от ръката и - някои явно я изразяват, други се спотайват, но общо взето ушите и очите са отправени към родината. Все гледаш да чуеш нещо, да видиш нещо...
- А при теб как е... явно или тайно - обърна се на рамо към него Бети.
- Когато прочетох обявата във вестника, беше тайно... но след като видях “чаровната непозната”, си стана много явно.
Бети го погледна мълчаливо и устните и леко се усмихнаха.