“Най-добрата картина е винаги в главата ми и винаги в бъдещето”

Интервю на Бояна Петрова с художника Мирослав Йотов
- Защо решихте да станете художник?
- Не си спомням конкретен момент, в който съм решил, че ще бъда такъв, но знам времевия интервал, в който вече бях абсолютно сигурен, че именно с това ще се занимавам до края на дните си. A той дойде пет години, след като завърших висшето си образование. Знам, че това звучи странно и в очите на околните изглежда нерешително или неамбициозно, но по време на образованието си бях развил ниво, което знаех, че с лекота мога да доразвия. Не знам доколко човек сам прави изборите си, но когато е изправен пред кръстопът, той е доведен до него от съдбата. От причините и следствията, от наложените му отвън мисли... Та тогава бях в период на търсене какъв съм. Отново причините и следствията ме доведоха до момента да разбера, че какъвто и да съм, допълнителното ми изразно средство (живописта) може само да ми помогне, а не да ме поведе по път, от който няма връщане.
Със сигурност има значение, че съм син на художник и дълго време се питах аз ли искам това или ми харесва да рисувам, само защото съм възпитан така.
После този въпрос в мен не съществуваше, защото и отговорът му загуби значение.

-Какво ви вдъхновява да рисувате и какво правите, когато нещата не се получават, както искате?
- Всичко може да послужи за вдъхновение на твореца. Идват ми куп идеи от различни ситуации, състояния, мисли, жестове, процеси и т.н.,но предпочитам да ги пресявам малко във времето, за да съм по-сигурен, че са стойностни за мен. А стойностно за мен е доброто,светлото, позитивното, това, което в контакта ми с останалите може да ги озари. Когато нямам ден или ми тежи да рисувам, просто оставям четките и продължавам да рисувам наум.

- Можете ли да ни кажете нещо повече за вашите картини?
- Както загатнах преди малко,те са плод на по-дълго търсене, преди всичко са лични откровения. Старая се да кажа нещата най-вече чрез цвета. Темата и сюжетът също са съгласувани в идеята ми за цялостна хармония, но сега всичко сякаш е сторено, а изборът е дали да бъдеш себе си спрямо цялото време или да бъдеш себе си спрямо сегашното. Аз търся непреходното или това, което наричаме така, но трябва да има творци като мен, за да изглежда изкуството неподатливо на времето.
През отминалите две-три години основен персонаж в моята работа беше жената. Опитах се да изведа тайнствеността и чрез пластиката на фигурата, чрез застиналия жест, но тя е просто одухотворен инструмент, с който мога да разкажа за отминала или започваща любов, за борба или за душевен мир и т.н.
Имам предвид, колкото и странно да звучи, че за мен картините ми от този период не са на първо място еротични, а по-скоро символични. Ако пък трябва да ги определя стилово, това което правя е реализъм с капчица сюрреализъм, все едно застинал миг на границата на будното и съновното.

- Винаги ли жената ще присъства в творчеството ви?
- Не. Засега мисля, че достатъчно я експонирах в платната си и рискувам да бъда разбран само еднозначно, ако продължа да акцентирам на нея. Тя, разбира се, ще се завръща, когато искам да се изразя чрез състоянието и.
В момента работя над платна, в които жената не е основният персонаж, но символиката, опитът да се разкаже за чувство чрез цветове си остава.

- Какво е щастието за художника, кои са щасливите мигове, докато творите?
- При мен то идва винаги, когато привършвам дадена картина. Има няколко мига преди да положа последните мазки и тогава се чувствам добре и истински щастлив... за малко! После идва моментът, в който си казвам, че трябваше да направя нещата по-добре и хуквам подир идеята на следващата картина. И така, след следващата и след следващата... и най-добрата е винаги в главата ми и винаги в бъдещето.
Картините, които съм нарисувал, спират да ме вълнуват. За мен живописта винаги ще напомня на детска игра и винаги ще хуквам подир новата играчка.
По този начин винаги ще си имам зрънцето щастие, което идва към края на следващото платно.

- А как да отсеем изкуството от всичко нарисувано?
- И аз самият трудно се справям с това. Слушам същността си, но тя не е безгрешна. Една рисунка от неопитна детска ръка може да предизвика в душите ни това, което и големият майстор на четката не би успял. Ние не можем истински да отсеем - времето го прави. Tова, което можем да направим е да се вслушаме в собствената си душевност и ум.

Читателите на вестник “България” могат да намерят художника Мирослав Йотов във Facebook и да осъществят приятелски контакт с него.

За автора
Мирослав Йотов е млад български живописец,който живее и твори в град Варна. Роден е през 1977 г. в град Исперих,през 2000 г.завършва Шуменски Университет “Еп.Константин Преславски” със специалност изобразително изкуство.
Картините на художника ни въвеждат в един полуреален,почти на границата на сюрреализма свят.Подсказва ни за собствения си поглед върху еротичното,като се стреми да одухотвори женското тяло и акцентирайки върху символи. Неговите женски персонажи рядко ни говорят чрез израза на лицето, то в повечето случаи е скрито, загатнато, защото авторът желае да обърнем внимание на уловения език на тялото,на състоянието на фигурата,а не персонализацията на изобразения модел.
Първото което притегля погледа на зрителя е цветовата феерия,която струи от платната му, те са топли, контрастни, магнетични, сякаш стремежът му е не да сътвори картина,а лампа, която да грее в очите на наблюдаващия.Окото ни може да се наслади на меката розова драперия, фино нюансирана с охра и в сянката на формата и гореща до ализарин, и в следващият момент да усетим контрастното топло зелено, положено върху богато обработена пруска синя, без да го усетим като жегване,а някак всичко е меко и плавно.
Детайлността, с която работи е сякаш неприсъща за младостта му, картините не са разработени еднотипно, на места се усеща бързината и въздушността на мазката, а на други търпеливостта и прецизността и.
Сюжетите ни напомят на застинал миг, на една красива самота и това, което се случва извън тялото в композицията е като негово допълнение, като че ли авторът търси баланса, златното сечение между чувството във фигурата и отражението на това чувство във фона.
Мирослав Йотов не се стреми толкова към модерното, щокиращото, неразбираемото, той ни говори на един естествен и виртуозен език, достъпен за всеки и не го прави от комерсиални подбуди, а е просто такъв като човек, като разбирания -”Ако си поет в живописта, не можеш да се съобразяваш с течения, мода, а да търсиш в себе си гласът, който ти нашепва стиховете на красивото” - казва художникът,и допълва, че за него това, което прави е просто форма на контакт с хората.