Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Обущарят А помните ли го: с изцапана престилка? С ръце треперещи от тихото пиянство снощи. В дюкянчето - с олющена мазилка, с тръпчива миризма на гьон и кожи. По рафтовете, моля, погледнете - намерихте ли черните си боти? Как вещо са изпипали ръцете - вълшебните ръце на чичо Злати! Подметките са точно като нови. За още два сезона - той подмята. Оставяш левчето до чашката с пирони. Щастливо се усмихваш на вратата. Отиваш си и чуваш как почуква - в подметките, умело клечици забива. На старите обувки слага кръпки. А вечер ще разтушва с кана вино. Ех, станали сме вече по-богати. Днес кърпени обувки кой поглежда? Но винаги ще помним онзи чичо Злати... защото кърпеше... и нашата надежда.	Стих в небето Просторът се огласяше от говор. Разказваха. Подвикваха си в хор. Към залеза на зимния следобед, летяха диви патици с възторг. Усетих самотата как се пръсна на късове пронизващо стъкло... Разпъната до кръв... висях на кръста... А вместо мен, тя пишеше писмо. Потапяше парчетата в кръвта ми и диплеше в небето ред по ред. Пренасяше отгоре песента ми. На фон във синьо... прокърви куплет...

До дъното на тежкия бокал Преминах много пътища без теб. В пустинята се лутах сред миражи. Със дъжд от пясък пълнех своя дъх. Все тебе търсех. Исках да ти кажа... И влакове и гари моя сън пресичаха с надеждата за утро... Очаквах юли, синия му звън. Десницата ми движеше се кръстово. Сега си тук, любими мой... Ела. А бялата невинност на кенара ще ни покрие, за да вземем с теб, това което цял живот отлагахме. До дъното на тежкия бокал ще стигнем във щастлива изнемога. Дойдох на този свят, за да ти дам... И кротко да сведем глави пред Бога.	Щъркелово гнездо Случайно ли е? Виждам ги навред - по покриви, по стълбове, комини... Поличба са, поличба за късмет. Гнездо от щъркел - щастие в годината. Надипля ли си кът над твоя праг, е верен знак, че в твоя дом е светло. От всяка сламка, клечица и кал, магичен код над тебе ще потрепва. Повдигаме глава - оплетка в стил. Венец между земята и небето. Каква магия в него е вградил, та натежава с радост във сърцето.

Patchwork Заключваме след себе си капана - обгръща ни фалшив уют от вещи. А помежду ни - празно и студено... Един през друг поглеждаме отсреща. Пришивахме. Придръпвахме. Кроихме. Животът между нас е само кръпки... От сложния кърпеж и вечна зима - не знам дали съм жива или мъртва? Сред планина от грешки и години, забравихме се вече как изглеждаме. В менюто до дежурното “прости ми”, отдавна е изтрит реда със “нежност”. Прищракваме внимателно капана след себе си и само тихо дишаме... Аз мога да отключа. Но в безкрая - дали се срещат думите “Обичам те“?