ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ

ОТКЪС 136
продължение от предишния брой

- Добре съм, пазарувам. Прибирай се да не ми липсваш. Решила съм да правя пияно пиле тази вечер. Какво ще кажеш?
- Че нямам търпение да направя компания на пилето. Кажи му да ме изчака до шест часа.
- Ще му кажа... Чакам те и аз. Бай... целувки - каза Бети и затвори.
Паркира пред гаража. Беше все още ранен следобяд и можеше да се наложи да отскочи на някъде. Свали покупките и си направи едно леко следобедно кафе. Седна в хладния хол и си опъна краката на табуретката. Това беше любимото и място. Насреща беше телевизорът, а над него, в тежка резбована рамка, имаше голяма картина. Подарък от Кети и Мишо за рождения и ден. Донесе я миналата година Краси, когато се върна от България. Беше страхотна изненада. Известен художник от Тетевен беше нарисувал с маслени бои част от двора и къщата в Рибарица. Бети беше във възторг. Страшно се зарадва. Художникът я беше рисувал в ранния следобед. Защото слънцето беше огряло от към двора цялата къща. Като се вгледаше в огрятия чардак, и спомените веднага я връхлитаха. На гърба на картината беше прикрепена картичка. След всичките пожелания, които и изпращаха за рождения ден, Кети беше добавила:”Муцка, тази картина ще ти напомня за родния край и за онези дни, когато си прекарвахме страхотно заедно.”
Бети предложи да я сложат на тази стена, искаше сутрешното слънце да огрява къщата така, както винаги я е огрявало на село. Богомил премести картината на своя боксьор над камината и сега всеки си имаше свой любим кът. Но много често и двамата сядаха срещу картината с къщата и си припомняха онази студена октомврийска вечер.
- Божичко, какъв студ беше тогава - каза тя веднъж - краката ми бяха измръзнали. Мислех да те помоля да запалим печките, но ми беше неудобно. Все още тогава те познавах твърде малко. Ти имаше голямо самочувствие и да ти призная, аз доста се притеснявах.
- Аз пък си мислех, че нарочно не ги запалихме, защото и двамата искахме да се гушкаме. Тогава за мен това беше най-хубавата студена вечер, в която открих най-горещата жена в живота си.
- И аз също - каза му Бети и се притисна до него, загледана в картината - горката къщичка на мама, дали ще я познаем, като отидем един ден?
Добре се бяха сетили семейство Въжарови да поръчат тази картина. Защото къщата сигурно щеше да загуби доста от първоначалния си вид. Догодина щяха да нахлуят майсторите и мамината къща и тази на баба Роза щяха да се превърнат в красив хотелски комплекс. Топла връзка щеше да ги свързва над улицата, която пък щеше да се оформи като малък панорамен ресторант. Тази идея се роди, когато преди две години си бяха в България. Баба Роза почина през зимата на 2004 година и двете къщи изведнъж запустяха. Циганите успяха да отмъкнат всичко, което можаха. Идеята доиде на Мишо. Като хотелиер той бързо видя в този красив запустял имот една добра инвестиция. Богомил я одобри от раз и двамата много бързо задвижиха процедурата. Тази година през месец май беше одобрен и строителният план. Строежът на хотела заедно с пътя, който се ангажираха да построят, трябваше да завърши до две години. И ако Краси и нейният приятел се приберат в България, както тя искаше, бяха решили да и предложат да поеме хотела. Приятелят и беше много надежно и добро момче от София. Беше с работна виза в Америка, която изтичаше само след година и половина. Краси беше категорична, че ако той не успее да удължи визата, се прибира с него. И може би беше права за себе си. Тя държеше много на момчето и искаше да създаде най-после семейство. Мишо успя да се пребори за апартамента и в България и го измъкна от ръцете на мафията.
- Не те пускам - беше казала Бети, когато чу намеренията на Краси - какво ще правя без теб, знаеш ли как ще ми липсваш?
- Знам, Бет - каза и Краси - и ти на мен ще ми липсваш, но съм сигурна, че ме разбираш. Видях в Асен мъжа, с който искам да живея и съм готова да го последвам. Време е да сглобя моето семейство, мила.
Разбираше я и още как. Бети знаеше всичко за нея и се радваше, че животът и потръгна. Дълго си говореха с Богомил за нея. Той много се притесняваше. След онзи ирландец, по който беше хлътнала, Краси имаше още едно залитане, но с наш имигрант. Но този път Богомил бързо разгада намеренията му. Беше елементарен нахалник, симпатичен мъж с лице на страдалец. Доброто сърце на Краси се бе разнежило и тя едва не го прибра в дома си. Добре, че послуша Богомил. Разбра по-късно колко щеше да сбърка . С Асен се запозна съвсем случайно в банковия клон. Започнаха да се срещат сериозно и така вече повече от година.
- Харесва ли ти Асен - попита тя веднъж Богомил за него. Бяха изминали няколко месеца от запознанството им.
- Ако ме питаш за външния вид, да - почти на шега и бе отговорил той, но тя го бе разбрала. Не беше готов с отговора си тогава. Продължаваха да се срещат, но беше на тръни. Знаеше, че Богомил го наблюдава. Усещаше как от елементарните разговори между тях той го опознаваше.
Отдъхна си зарадвано, когато наскоро един ден във фирмата той сам заговори за него.
- Асен изглежда добро момче - каза и направо - ако искаш мнението ми, мога да ти кажа, че ми харесва. Мъжкар е. По-натам ти преценявай. Надявам се, че сте се опознали достатъчно. Мисля, че трябва да оцениш това, че приема Веско. Това е много важно. Наблюдавам го и мисля, че е откровен. Веско също го приема... така че може да имам повод вече да ме зарадваш с избора си.
- Благодаря ти - каза Краси тогава и отиде да го прегърне - чаках да ми кажеш това.
Бети също харесваше момчето. От разговорите, които бяха водили с него, беше с много добри впечатления. Той беше и разказал всичко за себе си... Софиянец, родил се в квартал ”НАДЕЖДА” и живял там до събарянето на къщата им. Като студент завършва “МЕИ”-то, но демократичните промени в родината не му позволяват да си намери работа. В Америка идва, след като участва в програма, която му дава тази възможност.