Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18”

Откъс 9

продължение от миналия брой

Дали защото бях дете, или защото хората бяха други, интересни... Докато не настъпи отчуждението. Тогава вече никой не идваше. Звънецът ни мълчеше по цели седмици. Представям си колко съм ви изплашила снощи с позвъняването си. Знам какво е.
- Спокойно. Приятно е, че сте тук. С вас е приятно. Разказвайте.
- Разбирате, че след всичко това нямаше как да не чета и да не танцувам. Идваше, случваше се просто от само себе си. И двете занимания ми харесваха като дете. Сетне дойдоха промените, настъпи новото време и... знаех, че трябва да се занимавам с нещо полезно, с нещо нужно, но и приятно. Затова избрах журналистиката. От десет години съм главен редактор на Европейски правителствен вестник. Това е.
- Само това?
- Това е животът ми.
- Мила съседка, главен редактор на Европейски правителствен вестник, която звъни на непознати посреднощ?
- Да не сте член на Европейския контролен съвет?
- Европейския контролен съвет?
- Да, тези, които контролират по места миграционния поток и трудовата заетост?
- Неее. Аз съм съвсем обикновен програмист.
- Обикновен програмист, с дядо балканец, който живее в обширен апартамент в бившия 18-и район?
- Вие сте добър журналист.
- Да, така е.
- Апартаментът е наследствен - от родителите ми е, които починаха твърде отдавна.
- А какво е програмирал нашият програмист?
Тя зададе въпроса си палаво и непринудено и той започна да разказва, без дори да усети, че е под журналистически “обстрел“. Асида наистина си разбираше от работата. Димитри очакваше тя да му каже ясно и конкретно защо е тук. Как така изведнъж вместо за нея говореха за него?
- Това - той показа пулта за битово управление не без доза гордост - и още няколко дребни неща.
- Харесвам тази програма. Тя наистина е едно от най-големите достижения за облекчаване на живота последните години. Приятно е точно вие да сте неин автор.
- Благодаря ви! Естествено, и аз я харесвам.
- А какви ли са по-малките ви програми?
- О, нищо значително. Просто нужни дреболии - отново за битова употреба.
- Недейте да скромничите. Разказвайте.
- Всеки път, когато отваряте вратата с най-надеждния до момента способ - вашия ирис, вече може да знаете, че заслугата е моя. Някога много губех ключовете си. Помните, че имаше ключове, нали?
- Да, да помня. Но нима сте губили и магнитната си карта след това?
- Да, и нея. Никога не знаех къде я оставям. Така се роди тази програма за отваряне на входната врата с едно малко поглеждане и сканиране на окото ни - него поне никога не го забравям и винаги знам къде е.
Сега вече и двамата се засмяха, а той се учуди на себе си, че може да бъде и остроумен. Умълчаха се и в тишината Димитри си даде сметка, че вместо той тя беше научила всичко за него. Това е то добрият професионалист. И с каква лекота тя обърна разговора. На това навярно той нямаше да се научи никога. Логично - главен редактор на Европейски правителствен вестник!
- Значи сутрин в шест, когато вестникът ви замига на моя монитор, вече ще знам, че вие имате пръст в тази работа.
Тя се усмихна.
- Така е. Надявам се, че отдавана мига на екрана ви.
Двамата станаха и се приближиха до монитора. Да, наистина беше така. Вестникът си стоеше нов и “топъл“ както всяка сутрин. Всяко домакинство съвършено безплатно получаваше на компютрите си Европейски правителствен вестник. Всяка сутрин, точно в 6 сутринта. Явно програмата им е така проектирана, че го разпраща в цяла Европа едновременно. Всъщност той знаеше, че това е една от лесните програми. Нямаше нищо кой знае какво в нея, бе от лесните, но полезни програми. Той харесваше вестника. Четеше го всяка сутрин или поне щателно го прелистваше. От него научаваше по-важното. Малко оставаше на телевизията. Май никога не беше харесвал телевизията особено. Но виж вестниците бяха друго нещо. И все пак не върви да четеш вестник в присъствието на жена, пък била тя и неговият главен редактор. Обърна се точно когато тя проговори.
- Дали бих могла да ви помоля да използвам телефона ви, преди да си тръгна?
Особено официалният и тон го накара да реши, че обаждането е важно за нея. Посочи и телефона на бюрото си и се отдалечи. Не му се искаше тази жена да си тръгне. Не сега. Не още. Неволно се хвана, че подслушва. Асида лъжеше някого, и то съвсем безогледно и обиграно. Дали секретарката отсреща и вярваше, че снощи е била на рожден ден у приятелка, където сега лежи с температура от навалелия я дъжд? Да, те бяха от хората, които понякога боледуват, но... самата тя знаеше, че тази лъжа може да е доста краткосрочна. При съвременната медицина едно такова боледуване трае не повече от денонощие. Какво отлага само с денонощие? Къде смята да отиде? Накъде тръгва? С кого разговаря? Отдавна не беше чувал някой да лъже. Никому не се налагаше да използва каквато и да е форма на лъжа - нито благородна, нито откровена. Какво ставаше? Жена от новото време с добре прикрити стари, неизкоренени навици. Невъзможно! Никой не можеше да живее в двата свята едновременно. Никой не би издържал. Дори и да опита, човек би се побъркал. Не можеш да заблуждаваш всички около теб и да бъдеш външно един, а всъщност да си съвсем друг. Психиката не издържа дълго време на подобно нещо. Та нали затова преминаването от единия свят в другия беше така лесно и безболезнено. Защото самата ни психика е така мобилна. Димитри помисли с благодарност за собственото си съзнание и продължи да наблюдава жената. Наблюдението беше също атрибут на миналото, но от него не му се налагаше да се отказва. Отдавна вече нямаше кого да наблюдава. Затова и то не му пречеше. Проследи правия и гръб от горе на долу и сетне обратно - от долу на горе. Още веднъж и се възхити. Тази жена приличаше по нещо на майка му, на жените от младостта му. Все още бе женствена, дори в модните напоследък унисекс дрехи. Жената в нея си личеше и на първи, и на втори поглед. И тази старомодна прическа - така мила... навярно косите и ухаят на...
- Извинете ме. Бе наложително да се обадя. Нали знаете, че понеделник... Всъщност може и да не знаете, но понеделник...
- Не сте длъжна да ми казвате.
- Вие изглеждате добър, разбран и мил човек. Струва ми се, че на вас мога да се доверя.
Тя беше приседнала на края на дивана, видимо решена да продължи с разказа. Той все още стоеше прав. Усещаше, че ако сега я изслуша, няма да има сили да я пусне, няма да спре да слуша думите и още дълго. Никога не бе силен с жените. С тези от публичните домове беше лесно - самите те знаеха какво да правят. Колежки нямаше. Всъщност това също беше една от мъртвите думи. Вече никой нямаше колеги. Хората работеха по домовете си. Не бяха нужди излишни разходи за офиси и служебни помещения. А когато се налагаше да се обсъди нещо, това ставаше на конферентен разговор чрез компютри или мобилни телефони. Нямаше значение кой къде се намира, винаги имаше връзка - всеки с всеки. Затова и общуването, в което бездруго не беше силен, съвсем не му създаваше проблеми. Оказа се, че животът във виртуалния свят е къде-къде по-удобен от този в реалния.
Отпусна се на дивана и с жест я подкани да седне по-удобно. Погледна часовника и установи, че скоро ще е време за обяд. С това се надяваше да си даде малко повече време, за да може да свикне с тази жена и най-вече - с това, че бе различна. Когато различните отидоха в комуни, за него всичко стана по-лесно. А сега тази...Асида, да, Асида беше. Хем бе като всички останали, хем май не съвсем... Беше му нужно малко време, за да може да чуе всичко, каквото и да бе то, да я задържи поне още малко. Това му желание се оформяше все по-ясно, въпреки че той не можеше да го изрази гласно и конкретно. А би трябвало. Отдавна всеки можеше просто да изрази желанието си и отсрещната страна да се съгласи или да го отхвърли. Сега той не можеше.
- Доверете ми се. Мисля, че можете да го направите. Особено щом имате нужда. Готов съм да ви изслушам и ви благодаря.
- Знаех си, че на вас може да се разчита. Навярно знаете, че в понеделник хората от един вестник се събират към обяд на живо. Това е всяка седмица. Навярно един отминал ритуал, но все още го поддържаме. Не че е много важен. Не че има кой знае какво за решаване, но... просто така - да се видим по-скоро. Разбирате, днес не мога да отида и трябваше да се извиня.
- Да, разбирам, напълно разбирам. Днес вие лежите болна с доста висока температура у приятелката, която снощи е имала рожден ден. И вие ме извинете, но нямаше как да не чуя.
Тя сведе поглед мълчаливо. Разбра, че той не заслужава това, че е отишла твърде далече. Навярно пред екипа на вестника можеше и да мине, но не и пред него. Беше и симпатичен - особено симпатичен. Дори сега, на този си пост тя все още владееше умението да разпознава интересните мъже. Мъжете винаги са я интересували. Неслучайно бе една от малцината все още, чийто сексуален живот вкюлючваше колеги, познати, приятели, но не и момчета на повикване. Познаваше мъжете, харесваше ги. Много често предпочиташе компанията им пред тази на жените. И сега се чувстваше неловко, глупаво, че се опитваше да лъже този така симпатичен и мъж. Но дали можеше да му се довери напълно? А и дали имаше избор?
Димитри я покани на масата за обяд и това сега даде така нужното време на Асида. В тази необичайна ситуация той видимо се съвземаше по-бързо от нея. Взе вилицата и набоде първата хапка. Започна да говори бавно, спокойно и равно. Нямаше как, трябваше да каже нещо. Реши този път да е истината. Хапката така и остана набодена на вилицата.
- Рядко каня гости вкъщи. Както всички нас навярно. Малцина добри приятели, и то само понякога. Вчера дойде колега, за да ми покаже тазседмичното приложение. Знаете ги навярно? Веднъж в месеца пускаме това приложение, което е изключително важно за всички ни. Тези нови програми, които помагат на всички и които стигат до всеки, разбира се, най-лесно чрез нашия вестник. Ако отидете до компютъра си и го разгледате, ще видите, че именно днес с вестника сте получили програма за “ъпргрейдване“ на домашните любимци. Правителството смята, че това ще допринесе доста за понижаване на самотата. Така домашните любимци ще са по-весели, по забавни, по-усъвършенствани. Ще могат да ни забавляват повече, да се намали нивото на психическа неустойчивост. Разбирате, че програмата е важна и нужна.
Димитри се усмихна. Тези програми бяха доста елементарни за направа и излишни. Той никога не ги ползваше, но знаеше, че Министерство на благоустройството също трябваше да върши своята работа. Затова и се отнасяше благосклонно към подобни инициативи.
- Винаги сама проверявам програмите, които пускаме с вестника. Ние не можем да си позволим грешки. Не! - усмихна се тя. - Не съм специалист, но мога да различа кога една програма е добра.
- И вчера?
- Ах, да... Вчера ми донесоха тази програма за демонстрация. И когато вече изпращах програмиста на вестника... Всъщност случи се. Просто се случи. Досега не мога да разбера как, но... Джобният ми компютър изпадна и той го видя. Не, не това бе проблемът. Защо ли точно пред него трябваше да стане? Странна работа. Той веднага разбра, че портативният ми компютър няма абсолютно никаква връзка с интернет.
- И?
Любопитството му вече нарастваше. Усещаше, че се забърква в нещо, но не можеше да спре. Искаше да научи и последната подробност. Макар и самият да не разбираше какво толкова се е случило.
- Знаете ли, като главен редактор на официоза на Европейския парламент информацията в компютъра ми се проследява всеки месец. Разбира се, с мое съгласие.