ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ

ОТКЪС 159
продължение от предишния брой

Говориха, майтапиха се и много се смяха. Бети се зарадва, че Кети бе успяла да се отърси от това, което се случи с Мишо. Беше изпаднала в някакъв шок. Всеки ден и се обаждаше и приказваха. Знаеше какво изживява. А и Мишо си бе извадил късмет.
- Добре, муцка, чао засега. Ще прегледаме и ние и ще се чуем. Добре... - Бети затвори линията и се примъкна до Богомил. Той беше разхвърлял няколко листа с чертежи, таблици и скици - леле.е... къде е сега това крило две...
- Ето тук - показа той един лист от масата - крило две означава хотелската част на мястото на къщата на баба Роза. А това тук беше сеновала, или хамбара, не знам как са го наричали. Но архитектът е предложил на това място да изградим една отделна постройка, която да я ползваме за барче през лятото, а през зимата като чайна. Тук можем да пригодим и едни навеси за ските, шейните. А през лятото ще оставяме велосипедите. Ще има място и за две-три масички навън. По начало искахме да има такова помещение в ниската част на хотелската постройка. Но сега, ако го извадим в страни, ще отворим място за още две хотелски стаи в това крило. Според мен няма какво да умуваме. Предложението е добро. Ето виж как ще изглежда.
Чудесна рисунка беше направил архитектът. Красива бяла сграда, в стила на тетевенския край. С големи плочници отпред и голям цветарник, обагрен с цветовете на различни цветя. Беше в дъното на двора на баба Роза.
- И на мен ми харесва идеята - каза Бети - като е в страни, ще може да работи и по-до късно, без да пречи на останалите.Ако си спомняш, станциите по морето имаха такива барчета.
Разгледаха още малко принтираните листа и решиха да се обадят на Въжарови. И без това беше вече дванайсет часа вечерта при тях. Чуха се, поговориха за основните неща и разбира се, щяха да се чуят пак. Строежът в Рибарица вървеше много бързо. Мишо сключи договор с една тетевенска бригада, която се оказа много добра. Първоначалните планове да укрепат старите къщи и да ги пригодят за два малки хотела, запазвайки първоначалния им автентичен стил, отпадна още при първите срещи с архитекта. Мишо дойде един ден с един фотограф - специалист и направиха снимки на къщите от всякъде. На двора, на оградата, на старите пристройки, каруцата на дядо Ценко и дори и на чешмата в двора на баба Роза. След това Мишо хвърли една бутилка шампанско в кофата на багера и се започна. Сринаха къщите и всичко друго, каквото имаше по дворовете и започнаха нов строеж. Но преди това, както се бяха договорили с местната управа, направиха пътя. Сега от долу до горе се виеше черна асфалтова лента, с две красиви мостчета по средата. А след като преместиха оградите малко по-навътре, пред официалния вход се оформи чудесен паркинг. Най-интересен беше ресторантът. Той щеше да бъде разположен над улицата, в така наречената топла връзка между двете хотелски сгради. Трябваше да има около петдесет-шейсет места, разположени до големите панорамни стъкла от двете страни. Интериорът, който бе подбрал Мишо, беше страхотен. С общината бяха уточнили и двете еко-пътеки из балкана и местата за планинско колоездене. Местен бизнесмен пожела да изгради малка писта със ски влек. За сега всичко вървеше по план. “Ако е рекъл Господ“ - както казваше Мишо - “през май може и да режем лентата.”
.........................................
До средата на ноември времето се задържа много студено. Мичиганското езеро замръзна от жестокия студ. След това за една седмица температурите мръднаха нагоре и заваля сняг. Обилен и красив, натрупа и навя огромни преспи. Снегорините се раздвижиха по пътищата, блъскайки снега и хвърляйки обилно количество сол. По събърбите бръмчаха моторните снегорини пред всяка къща. Богомил беше станал рано тази сутрин и по пуловер и шапка блъскаше своя стегорин вече цял час. Огромни камари от сняг се бяха образували отстрани на алеята. Комшията Бен бръмчеше от другата страна .
- А, Мецана е станала - прибирайки се, каза Богомил. Бети се моткаше по кухнята по пижама - много си подранила. Да не си огладняла?
- Май има нещо такова - смееше се тя, докато ровеше в хладилника - не ме свърта, трябва все нещо да мелям.
Бети беше наедряла много. Боляха я краката от тежестта. А гърдите и се бяха наляли и втвърдили. Всичко и тежеше вече. Малката бебка риташе здраво и не и даваше спокойствие. Доктор Дън каза, че детето ще бъде много едро. “Ще те разкъса тази хубавица” - казваше и Сяо Дън - май няма търпение да излиза.
- Муци, не ме държат краката, връщам се в леглото - каза Бети и целуна Богомил - ще трябва да си направиш сам закуската. Поздрави на Краси, кажи и, че ще и звънна. Хайде, лек ден.
Бети се хвана с две ръце за кръста и като паток се заклати към спалнята. Богомил я проследи с поглед и му домъчня за нея. “Горката, измъчи се, а какво я чака още” - каза си той. Доктор Дън спомена, че се очертава трудно раждане. Бети не искаше секцио, но... ”Ако се наложи, миличка, ще те резнем”..- каза и Сяо Дън. Вчера тя доведе своя приятелка от болницата “St. Francis” в Evanston. Беше също китайка. Според нея голям специалист. Тя препоръча на Бети да се остави на нея. По-късно, след прегледа, поговориха и се разбраха.
Една седмица след това Бети усети остра болка в корема. Беше права и за малко да падне, положи усилия да се задържи и след това бавно отиде до дивана. Отпусна се и заопипва корема си. Крачетата на бебка бяха отишли в страни. Болеше я кръста. Реши да се излегне за малко. Докато се наместваше, същата болка я преряза отново. Реши да не се движи повече и остана в легнало положение.

До читателите от автора
Романът “Да намериш себе си” вече е в Чикаго. За тези, които желаят да го закупят, могат да го намерят в Българския православен храм “Св. Иван Рилски - Чудотворец”. Авторът ще сложи своя автограф на романа си на всеки пожелал това читател.

Продължава в следващия брой...

Добри Карабонев
(откъс от романа “Да намериш себе си”)