Людмила Билярска
За Живота!Носете си новите дрехи, защото... -се чува оттук, пропълзява оттам. Страхът се прокрадва и той за секунда. Животът обаче, го смита със вой. Посрещаме изгреви, вдъхваме залези. Обичаме, мразим, живеем в замах. А новите дрехи ли? Те остаряват. И всяко съмнение вече е прах... Носете се. Радвайте всяка минутка. Не питайте - кой и защо. Докога. Да вдигнем наздраве с най-жадната глътка - за него Животът ни - Тук и Сега. |
Да се завърнеш...И съм отново тънкото момиче,излязло любопитно след дъжда, на улицата в локвите да тича и да усеща чист и нов света. Следобедът окъпан, припка с мене, развял перчемче - скача на въже. Сандалките са мокри. Боса фея - играе на държави и царе. И вдишвам аромата на живота. Светът започва именно оттук - от малката ни уличка. От двора. От къщата със сивия олук. И още помня мокрото тръпчиво, което се разсипва след дъжда. Опазвам си го истинско и живо. Вълшебството е точно във това... |
|
|
|
Такава съмХаресваш ми - изричам го без свян.Но не това е... трябва още нещо... Напомня ми играта - тук и там... А точно тя завършва нечовешки. Ловци сте по природа. И така - това пък предполага вече жертва. За да пристигнеш при една жена, не я оглеждай никога през мерник... Свободна съм, стихийна съм и да - не ставам за заключени пространства. Със бурята съм буря, затова не се помествам никога във рамка. Жена, сърна, момиче и дете - душата ми свободна ще се рейне, все някой ден над степното море... Такава съм. А другото е време... |
Хармония от багри и звуциСъс тънки длани степните треви,ми сочат да погледна към небето. А толкова са млади, че дори зеленото светлее неукрепнало. Повдигат се на пръсти и растат - със часове и даже със минути. Това, което скоро стигна ръст, намирам днес, че повече е в пъти. И вдишвам с радост крехкия шептеж. Сред рехавата хубост, дъх провирам Наострил грива дивият овес, със вятъра във устрем галопира. Привлечени от стройните треви, изящни цветове сред тях се сгушват. Хармония от багри в мен трепти. Превръща и лъчите в нежни звуци. |
Любовта на ГерганаЗа миг забрави бащината буряи утрото от думи прокънтяло. Душата й отново се разтвори и като птиче пръхна - все нагоре. Със пъстри пеперуди се надтичва. Цветеца се навежда да целува. И пак за него: колко го обича! А тейко й и грам не я разбира. “Пред мръкнало те искам да си тука! Пред хората не искам да ме срамиш.” Тя още чува думите му люти. Продума му: Как искаш, тъй ще стане. До рана я изгаря - тя го иска. Ненужен е животът й без него. Ще я очаква надвечер умислен и час по час пътечката ще гледа. От болка тръпне с нея всичко живо. Към слънцето поглежда и се моли: Ако го срещнеш, Слънчице кажи му, тежи над мене бащината воля. А всичко по реда си - ден захожда. И тежка влага гъсти клепки мрежи. На порти чака майка й тревожно: Върви Гергано, знам какво да кажа... |
|
