За авторите:
Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.
Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.
В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.
Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.
ОТКЪС 5
продължение от миналия брой
Седна на странична маса и помоли да махнат четирите излишни стола. След малко влязоха цветари и без да я питат, започнаха да украсяват масата. Тъкмо щеше да протестира, към нея се приближи възрастен мъж, представил се за декоратор на... и й подаде картичка с надпис. Усмивката, която последва, го възнагради за двадесетте години декораторски труд.
В ресторанта влезе млад мъж и се запъти към масата. Щеше да го вразуми, когато... разпозна нещичко.
- Видът ми отговаря ли на вашите изисквания, уважаема госпожо? - спомни си американския му акцент.
Загубила слово, Неда го покани с жест. Взаимното им стъписване пречеше на и без друго трудната досега комуникация. Някаква магия ги бе обвила, но не от познатите - любов, омраза... Мълчанието не тежеше, а ги свързваше. Изказваха думи, “благодаря за цветята”, “много мило” ,“ а аз за костюма”, но те ги разделяха. Звучаха някак неуместно.
Жената все пак забеляза добрия избор, който момчето направи от богатото меню. Това, както и подборът на облеклото, говореха за един добър живот преди този на улицата.
Обядваха, слушайки музиката, пусната находчиво от главния готвач, успял да намери българска народна музика, твърдо убеден, че е сръбска. Балканските напеви, люлели и люлеещи едни и същи планини, я отнасяха на там.
- Каква е тази музика? Очевидно ви вълнува? - престраши се да наруши магията и собствения си крехък душевен мир Джейсън.
- Българска, народна - отвърна жената и гласът бавно, но все по-уверено и ясно съпроводи познатия й от детство химн на Балкана. Вглъбена в дълбочината на родния край, пренесена за секунда сред вековните гори, припяването й се извиси, почти достигайки майсторския вокал на певицата. Красотата на мига обхвана ресторанта. Целият персонал, скрит зад кулисите, щастливо гледаше и слушаше тяхната Неда.
Песента свърши. Ръкоплясканията на всички бяха прекъснати от възрастен мъж, вдигащ тост на български - “За България”. Всички повториха, доколкото можаха. Само Неда каза: “За Балкана”.
Претупаха десерта набързо, Джейсън плати сметката и излязоха в парка с езерото.
И изведнъж Неда започна да говори: - Дължа ви обяснение. На времето, всъщност едва преди няколко години, бях бедна емигрантка. Знаете, че се виждахме с години всеки ден. Това, което не знаете, е че по стар наш обичай може да си пожелаеш нещо, правейки добро. Всеки Божи ден, оставяйки ви нещичко, си пожелавах да съм отново с детето ми в родината си. Пожеланията ми се сбъднаха.
Смятам се за ваш морален длъжник! Дължа ви добрина на висотата на получената от съдбата. Знам, че сте зависим от наркотици. Но знам, че все още може да ви се помогне. Говорила съм с частна клиника да ви приемат и ми обещаха до шест месеца да ви излекуват. Няма да е лесно! Така, както бе и за мен. Бях чистачка и миячка в ресторанта, от който излязохме. Казвам ви го, за да знаете, че има изход! Стига човек наистина да го желае! Ето адреса на моя приятелка, социална работничка, с която съм уредила всичко за постъпването ви в клиниката и реинтеграция. Аз вече живея в родината си и идвам тук рядко. Но на нея можете да разчитате.
Сега трябва да тръгвам. Синът ми ме чака. - Подавайки му за първи път ръка, го попита: - Как ви е името?
- Джейсън Дейн - отговори младият мъж и в ъгъла на очите му се появи влага: - А вашето?
- Неда - отговори тя, изчезвайки в огромната кола.
* * *
Сънят свърши, но Джейсън все още бе в скъп костюм и останалите няколко стотачки в джоба. Нямаше два следобяд и реши да се види с въпросната социална още сега, докато се чувстваше човек. Намери лесно адреса и позвъни. От домофона се чу дежурното: “С клиенти не работим след обяд”. Беше си тръгнал, когато съзря погледа на младо момиче на прозореца. Тя го отвори бързо и се извини, сметнала го била за клиент. Чу се жуженето на входната врата и Джейсън влезе. Добрите дрешки врати отварят, помисли той, за изтърканата, но толкова вярна фраза, изкачвайки стълбите.
- Мадам Нику, моля! - каза с гласа на някогашния напет офицер.
- Ей, сега! Мога ли да знам по какъв въпрос? - притеснено попита секретарката. Реши, че е някаква внезапна проверка, понеже част от парите в асоциацията влизаха от американски благотворителен фонд.
- Личен! - напразно опита да я успокои Джейсън.
- Ще искате ли кафе, чай... За кого да предам?
- Кафе с мляко. Казвам се Джейсън Дейн.
Очевидно Неда не бе успяла да предаде името му тук, защото мадам Нику го посрещна също доста притеснено. Настанил се удобно, той й каза, че идва от името на Неда за лечението в клиника.
Жената не схвана веднага. След минути, успокоена, че не е проверяващ, заобяснява, че вече е договорила всичко и не може да наема услугите на други лекари, идващи...
- Не, мадам, аз ще съм лекувания!
- Но тя ми каза, че става въпрос за...
- За бездомник, нали? Аз съм такъв! - на широко отворените й уста, отвърна: - Днес сутринта тя ми даде пари да се почистя и облека, и обядвахме заедно. Идвам директно от обяда с нея.
- Но... - все още объркана попита: - Имате ли документи у вас?
- Ето - подаде паспорта си мъжът.
- Но вие... вие сте американец?
- Да, и какво?
- С ваше разрешение ще й звънна на мобилния телефон. Не мога да повярвам, че прави такъв жест за американец! - набра номера тя. Получи потвърждение, но пак попита, обяснявайки, че е американец. Затвори и притеснено каза: - Извинете ме, моля! Значи наистина е простила... - по-скоро на себе си, добави тя.
- Простила какво? Какво общо има това, че съм от САЩ?
- Не ви ли е казала? Тя е сръбкиня. Мъжът й с едното от децата са били затрупани от бомбардировка на някакъв си електронен завод... какво ви стана, господине? Жизел, мила, обади се за помощ! Той... нещо припадна! И... не усещам пулса му!
Димитър Стоянов и Христина Панджаридис
за вестник “България”
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.



За какво училище мечтаем? – Зад този въпрос стои простата нужда да бъдем човешки същества.
Присъщо на хората е да се свързват помежду си. Да си поделят...
Спортът е възможност за развитие на двигателната култура на децата. Какъвто и спорт да изберем за тях, ползата е огромна – както за здравето, така и з...
Много приятна и ползотворна среща проведоха учениците от българското неделно училище към Православния храм „Св. Иван Рилски - Чудотворец”. Нещо, което...












