Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18”

Откъс 16

продължение от миналия брой

Като че ли уж изведнъж баба ми се сещаше за погачата. Винаги се правеше на забравила. А как само добре помнеше. Но знаеше, че ми харесва да се прави на стара забравана. Отново месеше тестото - за последно, взимаше една голяма монета и я скриваше някъде из тестото. Ама така я скриваше, че самата тя не знаеше после къде е. Имаше такова поверие, че който намери паричката, ще му върви цяла година. И всички, с нескрита спортна злоба, се надпреварвахме да я търсим. Това май беше единственият момент, когато никой в семейството не признаваше, че съм най-малка, че биха могли и да ми отстъпят все пак. Борехме се като деца на детска площадка за нова играчка. Никой на никого не отстъпваше. И така през всички години. Е, веднъж-дваж и на мен се падна парата. Та скрива се парата някъде из тестото, оформя се питата, намазва се отгоре с масло и жълтък от едно яйце и се слага във фурната. Сега и е времето да се пече.
Тогава идва редът на витата баница. Е, това вече ако не е чудо, не знам кое! Малцина по онова време можеха като баба ми да правят вита баница. Сега никой. Всъщност навярно само някакви източни или славянски емигранти са го можели и по онова време. Но ние в чужди прозорци не надничахме! Така че сведения за разпространението на уменията при приготовлението на вита баница няма! Чудо на чудесата! Такъв спектакъл... Няма нищо, с което да може да се сравни - точенето на кори, настъргването на тиквата, ароматът на карамел и канела. Не, не - няма сравнение! Сега вече баба приличаше на магьосница, на най-вещата магьосница.
Екранът припука и чак тогава Димитри осъзна, че всичко това не се случва. Че той е само зрител в нечий чужд спектакъл. В долния десен ъгъл малко прозорче предупреждаваше, че животът на батерията е към своя край. По дяволите! Съвсем беше забравил, че батерията на този стар компютър едва ли ще издържи толкова дълго, колкото му бе нужно. Стана и се засуети. Не може да няма кабел. Той рядко изхвърляше нещо. Дори такива безполезни неща като кабел за стар лаптоп. Само че къде ли е той сега?
Кадрите от любителското филмче така го бяха отнесли, че дори не си даваше сметка, че това е било някога, че той е само наблюдател. Асида разказваше увлекателно, тя бе същинска омайница. Любителските снимки на някоя от онези Коледи разкриваше един свят, за който той дори не подозираше, че някога е съществувал. Колко малко знаеше той за всичко това, или по-скоро - нищо не знаеше. Разбира се, че помнеше тези празници, и тяхното семейство ги празнуваше, но някак си студено, равнодушно. Дали защото баба му беше починала рано? Бабите са нещо изключително важно.
Ровенето ставаше все по-трескаво. Къде ли бе проклетият кабел? Обходи спалнята, пространството, което му служеше за кабинет в хола; някъде трябваше да има кабел, той трябваше да догледа всичко до края, да види, да научи. Сега вече не можеше да спре, и то заради един кабел.
Ето го! Този би трябвало да стане? Слава богу, че е толкова прибран. Върна се в спалнята и включи кабела в компютъра. Идеално! Сега спокойно можеше да продължи. Времето течеше, а той знаеше, че вече не бе способен да пропусне нищо.
Приготовлението на баницата започваше от дядо. Дали защото е най-голям или защото е майстор, но баба тържествено му връчваше обелената тиква. Той сядаше в една необичайна за него поза - с широко разтворени крака и изпънат гръб. Понадуваше мускули и започваше да стърже тиквата. Когато напълваше огромна купа с настърганото, той я връщаше на баба и те с татко продължаваха техните си мъжки занимания. През това време баба ми Анастасия вече бе омесила някакво специално тесто, чиято рецепта така и не научих, и се заемаше с точенето на корите. Някога - от нейната младост и от нейната родина - бе донесла две-три неща: точилка (дървена тояга, дебела и добре загладена), сито и огромна тава, в която приготвяше само баници. Разточването на корите е цяла феерия. Тестото се накъсва на няколко топки. Всяка от тях се разточва отначало с точилката, докато образува тънък и плосък кръг, чак тогава баба ми подхваща кръга и започва да го върти пред себе си, над главата си, докато не се превърне в прозрачна пелена. Самата тя се забавляваше изключително в този момент. Знаеше, че за мен е забавно, а за мама интересно, и удължаваше това зрелище колкото е възможно повече. Жалко, че след смъртта на баба (и два неуспешни опита да направи добра баница сама) мама се отказа. Така си е - майка ми си остана изтънчената танцьорка от Мулен руж дори и след като не работеше вече. Беше приела ритуалите на баба ми, традициите и, но така и не успя да се превърне в славянка.
Разточената до прозрачност кора баба поставяше на една кърпа. Поръсваше я отгоре с настърганата тиква, захар, малко канела, олио и с едно бързо движение, повдигайки единия край на кърпата, всичко това се превръщаше в дълго завито руло. Него пък започваше да реди в огромната тава в кръг - отвътре навън, едно след друго рулата запълваха тавата. И така уж от нищото се появяваше баницата. Малко карамелизирана захар, малко канела и баницата заемаше мястото на погачата в печката.
А опечената погача, извадена вече, се поръсваше с капчици вода, завиваше се с едва-две кърпи и се оставяше настрани. “Да се разходи, да обиколи нивата си!“ - казваше баба ми.
Димитри усети някакви аромати и ухания. Знаеше, че е невъзможно. Но кадрите... Асида, която разказваше с тона на малко момиченце, запленено от случващото се, от непознатото, но интригуващо го свещенодейство, което виждаше... Всичко това го накара да вярва, че разказаното е било, че е възможно - така простичко и така примамливо...
Продължаваше да наднича в нечий чужд живот с неподозирано любопитство.
На Бъдни вечер се приготвят нечетен брой ястия - 7, 9, 11. След всичко това ние продължавахме със следващите - ошав от сушени плодове, мед с орехи, салата от боб и ситно нарязан като сняг лук.
Тоя ден нямаше следобедна дрямка. На приготовленията се отделяше цялото време, целият следобед. Сетне всички жени, т.е. ние трите, подреждахме кръглата дъбова маса и чак тогава всеки заемаше мястото си около нея. Дълга, много дълга е вечерята на Бъдни вечер. И най-важното, много забавна. По традиция масата не се раздига до сутринта. Подозирам, че и това е свързано със славянско суеверие от онова време, но така и не разбрах смисъла му. Но пък сутринта на Коледа под елхата винаги ме очакваха подаръците на Дядо Коледа. Дори когато вече знаех, че Дядо Коледа не съществува, те продължаваха да са си там - до смъртта на мама. А като дете бях убедена, че той ми оставя подаръци точно защото сме му оставили от бабината баница. И сега съвсем сериозно си признавам, тази наивност ми харесваше, а днес определено ми липсва.
Сутринта на Коледа винаги надавах вик, когато откриех подаръка под елхата. И винаги беше точно такъв, какъвто съм си го пожелала. Как знаеше тоя Дядо Коледа какво точно искам аз, как успяваше да прочете писмата на всички деца, дали не се задръстваше електронната му поща? Хич не си и задавах тогава подобни въпроси. След крясъците и радостите следваха палачинките с ягодово сладко и маминото кафе с карамел. Беше ненадмината - имаше едно кафе с вкус на карамел, което правеше за специални случаи. Само майка ми можеше да вари така кафе. И се започваше една ту тиха, ту бурна сутрин. Понякога имах чувството, че това пиене на кафе и разговорите няма да свършат никога. Като малка непрекъснато подканях баба ми Анастасия да започваме с кулинарните и свещенодействия за Коледа, но с възрастта така се увличах по сутрешното кафеено блудство, че разбирах тяхното удоволствие. Майка ми и баба ми, баща ми и дядо ми изглежда винаги имаха какво да си кажат. Да са заедно в тези дни не омръзваше на никого. Никакъв телевизор, никакви гости, само разговори, семейни удоволствия и лек джаз. Навярно това бе част от магията.
Е, не че до бабината коледна манджа не се стигаше. Толкова я обичах в онези години, че нямах търпение да стане. А тя се приготвяше поне шест-седем часа. Ужасно изнервящо. Но какво удоволствие беше после! В нито един елитен парижки ресторант, в нито едно кътче по тогавашната Европа не намерих бабината капама. Навярно защото и баба ми Анастасия я нямаше. Явно някои неща изчезват с бабите. Капамата е единственото нещо, което вървеше с нас през годините. Каквото и да се променеше, каквото и друго да имаше на масата, тя оставаше неизменна.
Какво е капама ли? От някой пазар (има ги по всички арабски пазари в Париж) си купуваш веднъж и завинаги, но избирайки го много внимателно, глинен гювеч. Колкото по-голям, толкова по-добре.