Мила Родино...

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

Откъс 2

Сълзите и не се стичаха, а пръскаха напред от зачервените и очи. Огледа оределите посрещачи и сред тях позна свекъра и свекърва си, които знаеше от многобройните снимки. Те също я познаха - нали стотици пъти бяха гледали снимките, които Ник им изпращаше.
- На мама момиченцето, - се хвърли да я прегръща Емануела, веднага след като Колет излезе във фоайето на аерогарата. - Защо плачеш, миличко, и къде е Ник? - попита на сносен френски Емануела.
- Какво става тук и къде е Ник? - забоботи басът на Стоян.
Като че ли чак сега Емануела осъзна, че чедото и го няма и пребледня. Колет продължаваше да плаче и хлипа и не можеше да обясни нищо, а само мокреше рамото на свекърва си със сълзи и сополи.
...
Четиридесет и пет минути преди това, пред една от будките на граничния контрол се разигра драма. Полицаят взе паспорта на младия мъж с разпуснати дълги коси, облечен в тъничко и късо червено яке. Това беше Ник, който потропваше вече от нетърпение да попадне в прегръдките на мама и татко и да представи съпругата си. Колет стоеше зад него и беше достатъчно висока, за да следи действията на полицая зад стъклото. Последният дълго прелиства паспорта, а после се вторачи във воднисто-сините очи на Ник. Започна отново, но този път много бавно да разглежда паспорта. После се загледа за дълго някъде под рамката на стъклената преграда, отново разгледа лицето на Ник и с решително движение натисна червения бутон в дясно на бюрото му.
Само след 2-3 минути от една странична врата, почти бягайки, се появиха двама едри полицаи, оборудвани с всичко - пистолети, палки, радиостанции и белезници. Без обяснение те подхванаха от двете страни Ник и почти го извлачиха в страни от будката. После му извиха ръцете назад и с професионална хватка му щракнаха белезници около китките.
След тях се втурна Колет, която буташе с крак големия сак. Така тя беше затруднена да ги настигне. Полицаите отключиха вратата, от която бяха изхвърчали, и тя с трясък се затвори пред носа на вече силно разтревожената съпруга. Нямаше брава и Колет започна да блъска яростно с юмруци по металната врата. Никаква реакция! Тя усети как гърлото и се свива и пресъхва. Когато след около десетина минути вратата се отвори, тя не можа да издаде никакъв звук. Картината, която се разкри пред смаяния и поглед, съвсем я смрази. Подпря се на вратата с големия сак в краката си, готова да припадне всеки момент.
По средата на стаята стоеше Ник само по слипове и чорапи. Дрехите му бяха натрупани на една маса и единият от полицаите ги претърсваше много подробно. Другият седеше зад бюро, прелистваше паспортите им и попълваше някакви документи.
С дрезгав от смущение глас Ник едва промълви на френски:
- Спокойно, мила, та това е само една справка. Има някакво недоразумение и след малко всичко ще се оправи...
Полицаят зад бюрото не го остави да довърши и почти изрева:
- Стоп, стой! Тук не може да се говори на друг език, освен бавно и ясно на английски, та и ние да разбираме. Кажи сега какво и каза.
Каза им и в този момент Колет започна да плаче.
Обискът на дрехите завърши, освободиха само едната ръка на Ник и той с мъка и помощта на Колет започна да се облича. На бюрото останаха часовникът му, мобилният телефон, портфейлът с български пари и около 200 евро, тъмните му очила и тефтерчето с адреси и телефони. Всичко това бе надлежно описано.
- Та, значи, господине, - започна по-младият полицай, - превеждай де, та да не повтарям, шъ’ ти говоря бавно...
- Та, значи, господине, ти си задържан, защото те има в базата данни на полицията в Република България за издирвани лица. Нашата работа е да те арестуваме, обезвредим и да те закараме в следствения арест на Централния затвор. Там ще се разбере защо те търсят, какви си вършил и всичко.
Като чу това, Колет започна да плаче с пълна сила. Скимтеше и хълцаше така жално, че на по-възрастния полицай нещо му дожаля:
- Виж к’во госпожа - мадам, де! Твоят нещо е загазил и сега ще го отведем в следственото. Така е по закон, а ти си свободна. Взехме телефона и адреса, на който ще отседнеш и трябва да те предупредим, че до изясняване на случая не трябва да напускаш местоживеенето си. И двамата сте ми много симпатични, та ето, вземи този найлонов плик с личните вещи на задържания. То там, в следственото, се събират разни боклуци и не е сигурно дали твоят ще осъмне с тях, ще го окрадат като едното нищо. Хайде, движение!
Почти изтласкаха Колет навън, вратата хлопна зад нея и тя, едва ли не припаднала, тръгна по указателните табелки към митницата. Там вече бяха информирани за “инцидента”, та последва т.нар. “цялостна проверка”. Преровиха и разбъркаха нещата от куфарите и сака, като ги разглеждаха и опипваха едно по едно. Не откриха нищо съмнително. Едрата митничарка, като я видя така пребледняла, едва крепяща се на крака и цялата обляна в сълзи, нещо я съжали, та не извърши това, което изискваше цялостната проверка - събличане и т.н.
Натовариха куфарите и сака, които едва затвориха след проверката, и я отпратиха по живо, по здраво.
Автоматичната врата се отвори и след малко тя беше в прегръдките на свекърва си Емануела.
...
В това време Ник стоеше настрана на дървения стол. Хванатите му с белезници ръце му пречеха да се облегне. Мислеше и премисляше какви ги е вършил в България, и то преди 6 години, за да бъде в листата на търсените от полицията лица. Нищо не можеше да измисли. Оставаше му да се примири с положението и да се надява, че нещата ще се изяснят и ще го освободят.
Така мина около половин час. Възрастният полицай дълго говори по телефона и накрая отсече:
- Готово, колата дойде! Арестанта, стани! Обърни се с лице към вратата! - заповедта изплющя като камшик и стресна Ник, който от умора и напрежение беше полузадремнал. - И без номера. Излизаме!
Младият полицай отключи металната врата и кобура на пистолета си, посочи го с поглед и махна с ръка:
- Ходом марш! Ходи бавно и внимателно! Изпълнявай заповедите без коментар и веднага!
Арестантът и полицаите бавно се влачиха по някакви полутъмни коридори и накрая стигнаха до друга метална врата. Тя беше отворена и от нея се влизаше направо в полицейската камионетка, която бе плътно приближена. Така Ник не можа да види нищо от околността, а и нямаше време, защото две силни ръце на човек от камиончето го подхванаха и тръшнаха на страничната дървена пейка. После човекът се наведе с пъшкане и закопча и двата му крака в една верига, хваната с метална скоба на пода.
- Готово, опакован е! Можем да тръгваме, - почти шепнеше с дрезглав глас дебелият полицай, който се настани на другата странична пейка срещу Ник.
Затвориха вратите, полицаят удари с пестник по задната стена на кабината и камионетката започна бавно да се движи. През малкото зарешетъчено прозорче Ник видя, че наоколо вече е пълен мрак. Не знаеше къде се намира, на къде пътува, а само когато минаваха под редките улични лампи можеше да зърне за миг подпухналото лице на дебелия полицай и недвусмислено насочения към корема му автомат Калашников.
Последваха около 40 кошмарни минути. Камионетката се движеше бързо и Ник си мислеше, че върви по някакъв изровен селски път - така силно друсаше и подскачаше. Вземаше завоите с пълна газ и арестантът, със закопчаните зад гърба си ръце, се плъзгаше по дървената пейка, докъдето това му позволяваше веригата около краката. При тези тласъци той усещаше силни болки от впитите в крайниците му железа. От време навреме си удряше и главата в тавана на това раздрънкано превозно средство.
- Ами да не си расъл толкова, - това бяха единствените думи, които охраната каза през цялото време на пътуването.
То свърши, Ник чу, че със скърцане се отварят някакви порти и камионетката спря по средата на малък лошо осветен двор, заграден от високи зидове. Една от стените се заемаше от страничната част на двуетажна къща. Три стъпала и отворена врата водеха към вътрешността и. Когато шофьорът слезе, за да отключи вратите на камионетката, като под команда дворът се освети от 4 силни прожектора, което накара Ник почти да затвори очи. Така той не можа да разбере как се озова в коридора на къщата, придружен от дебелия полицай, който го побутваше с дулото на автомата.
Спряха пред една дървена врата. Вратата-решетка пред нея бе отворена и подпряна със стол.
Отвори висок слаб мъж на средна възраст, доста оплешивял и облечен в кафяв измачкан костюм, разхлабена вратовръзка и разкопчана яка на ризата. Сънените очи се впиха в Ник, а още по-съненият глас меко и тихо промълви:
- Това ли е субектът? Старши, отключи белезниците му и си свободен. Дай да подпиша...