Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

В полет... Със сигурност била е не една. И неведнъж си вдъхвал нежно рамо... Със сигурност след нея утринта била е с белег от неясна рана... Потъвал си във вечери с привкус на самота и блудкава утайка. Следи напряко и следи надлъж, под облак от Диор... Но все за малко. Дарявал си навярно не една със мъжките си ласки и надежди. Не искам като тях да съм следа Да бъда искам... твоята последна...	Ескизи в ръмежа А утрините почнаха да зъзнат. Трамваите проплакват на завоите. Градът навъсен тихо се разбужда. И спирките му се изпълват с хора. Колите го подкарват пак инфарктно - приклещени боксуват във колоната. По някаква причина светофарът примигнал и потънал във подмолите... Мирише на бензин, листа и есен. А Витоша в мъгла се е изгубила. Дърветата във парка са несресани. В ръмежа разцътяват и чадърите. Градът предъвква топлата закуска, увита във салфетка на квадрати. Дъждът не пада, само тихо пръска. И София ухае на очакване...

Мъжът от ъгъла Изпрашен мъж от дни е все на ъгъла. Пристига сутрин и седи до тъмно. Върви към залез, лекичко прегърбен. Очите, ах, очите му са чудни. Най-важното пропуснах - със китара е. С вселена от любов. И сак със дрехи. О, не, не проси. Даже и раздава. Стареещ прашен рицар, без доспехи. Той пее за любов от дни на ъгъла. За малко да забравя - носи ваза. Към всяка спряла, се обръща с: “хубава”. И после й дарява цвят и празник. Не буди жал, най-малко - съжаление, защото е любов мъжът със рими. Събрал във сак живота си и времето... Вселена обич... само нея има.	Спасена луна Тази нощ е без сенки. Даже белият път е матиран. Дървесата край него неподвижно стърчат. Гласовете затихват, на нощта гласовете замират. Тъмнината плътнее и сгъстява до черно боя. В потъмнелите локви - на вчерашната буря следите, се разсипват и давят дребнолики звезди. Неочаквано бързо, там където е ниско небето, се показа тревожно и ликът на спасена луна...

Немият грънчар Когато се завръщаше бе странен - пренесъл бе полето във очите си... Със дни оглеждал цветове и клони, в дълбокото на погледа се сплитаха. А после я докосваше със пръсти, със връхчетата нежно я погалваше. Предаваше на глината духа си. Калта покорно-бавно оживяваше. Надничаха в прозорчето да видят, дали е жив той “немият му с дявол”. Рисуваше по своите светини - със дни отсъстващ от света - грънчарят.