Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

Откъс 9

Предложи да се видят другата седмица пак на същото място, та да си пийнат и поговорят. ОК - съгласи се Стоян и от радост започна веднага да се черпи с почти неначената бутилка уиски.
Децата се върнаха от поредната разходка в София и той радостно им съобщи, че вече няма проблеми със съд, следствие, полиция и адвокати, и че още утре могат да отпрашат към Рилския манастир.
- Никакъв манастир! Никакви Копривщици и морета! Никаква и никога България! Искам веднага да се върнем във Франция! Веднага, чувате ли? Веднага! - истерично крещеше Колет. - Моля, веднага!
Ник мълчаливо се съгласяваше с нея. Мълчаливо, за да не обиди родителите си. Той още не можеше да се отърси от преживяното и почти не спеше. В кратките периоди, когато успееше да подремне набързо, сънуваше кошмари - как следователят го застрелва върху мръсното чергило на полицейската кола, а после го захвърлят в трапа пред портата на затвора. Видя само двама приятели от старата многолюдна компания. Вяли срещи, изслуша много оплаквания. Почти всички се бяха разпиляли по Европа, Щатите, а имаше и такива в Южна Африка и даже в Австралия. Животът, който живееха приятелите му в София, нямаше нищо общо с неговия в Париж. Макар че не му беше леко и там, но нещата бяха уредени, хората се самоуважаваха и показваха това при различните всекидневни контакти. Законите се спазваха и още как! В един момент Ник осъзна, че е глупаво да се правят каквито и да са сравнения с това тук - онова там. Просто не беше довел Колет на точното място, а в такива случаи знаеше, че веднага трябва да се ометат.
Много го потресе и случайната среща с любимия учител по география. Едва позна човека с протрит балтон, брадясал и мръсен, който бъркаше в контейнерите за боклук, събираше кашони и хартия и ги товареше на една двуколесна платформа. Представи му се, припомни му кой е и онзи се разплака. И Ник се разплака и дълго гледа любимия си учител, който буташе книжното си “богатство” към пункта за вторични суровини. Не че и в Париж нямаше бродяги, които спяха под мостовете, но те в никакъв случай не са били учители.
Не можеше да заминат веднага, трябваше да се сменят билетите. Ходиха в полицията, за да се уверят, че името на Ник е премахнато от рубриката “търси се”. За всеки случай се сдобиха и с потвърждаващ факта документ от Прокуратурата - нещо като извинителна бележка. Без всичко това на излизане от България отново щяха да го спрат и вече познатата му процедура щеше да се повтори.
Колет не искаше повече да излиза из този мръсен град, пълен с бездомни кучета, дупки по улиците и клатещи се плочи по тротоарите. Вече беше счупила токчето на най-скъпите си обувки.
...
След два дни самолетът на Еър Франс излетя от пистата на летище София. На ред 34, място D, седеше един доста блед млад мъж с дълга спусната коса и чисто червено яке. Той държеше за ръка млада хубава жена - късо подстригана блондинка. Тя втренчено гледаше пред илюминатора и често питаше:
- Напуснахме ли вече територията на България?
Когато най-после получи утвърдителен отговор, тя се отпусна, свали седалката назад и затвори очи. Привиждаха и се само заснежените била и върхове на Балкана, огрени от залязващото слънце. Помисли си колко е красива Родината на мъжа и... и заспа.

Край

Андрей Симеонов