Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Завръщане И защо си мълчал. И защо не подсказа? Колко нарези, колко... можехме да спестим! Моя тиха съдба и светличе от Рая, колко тона безмълвие, заедно с болки си крил? Ще завърна ятата. На небето кармина, В знойна вечер ще чакам - теб - на древния праг. Позволи, нека пак през съня да преминем. Онзи сън, моя Обич, който слиза за нас. Няма място за съд, нито време за прошки - Любовта е вървеж - и по лъч, и по жар. Беше малък антракт в онемелите нощи... Виж небето... със птици се изпълва докрай.	Родопска пътека Пътеката - засипана с листа. А боровете - стройно подредени, вървят встрани, изпънали снага. Протяга се и слънчице към мене. В ухание на вечност и смола, леските са се сгушили любовно. Отпиват благодарно светлина разперили във стволове корони. В избистрения есенен покой се къпем - аз, дърветата и пътят. Поемам аромат, смола, упой - и ги разливам в цветове и звуци... Пристъпвам доверчиво в есента. Пътеката ме води без да спира в издънчици поникнали в листа. Един Родопски миг - неповторимост.

Трудно време Ударят ли ти дясната страна, подай и ляво, без да се оплакваш. Две ризи, ако имаш - дай една. На близкия до тебе дай. По братски. Отвън вали. А някой моли хляб. Последен залък къташ - раздели го. Пред теб е просяк. Ни сантим назад! Единствен лев ли? Жертвай. Не за име. Дотук - прекрасно. Никакъв проблем. Изпълнил си докрай, каквото трябва. Дали се вписваш в актуала-ден? Съвсем не става дума за награда. А става дума само за това... Подложиш ли страната - ще те смажат... А ризата ще гледат за петна... За залъка: О, този се нагажда. Излиза, че и просяка не е... На него даваш - друг лева завлича. Прости ми, Боже! В кой човешки век ще имаме едно лице... за всичко?	Песен за виното Щом шепнем за есен - да пеем за вино, защото то вече кипи. Мъдрее, узрява, въздиша пенливо в прашинки от слънчеви дни. За него се пеят най-гръмките песни - немирство от сока на грозд... Защото е време в уханната есен - да вдигнем за виното тост!

Ухания в есента Запалени стърнища. Тишина. Граблива птица хищно се снишава. Пикира със изящна бързина. След писъка - небето оглушава... По храстите се кипри ален плод. Учудваш се - за нощ, а вече зрели? Измамно е. Животът им в заход обагря всички листи във червено. Стърнищата чернеят, но под тях, под тях земята тайнствено зачева... Към глухото небе се втурва грак, подхлъзва се и ниското замеря. А аз съм там - прашинка на ръба - на вечното, което се повтаря. Ухае ми на дим и на земя, на стряха, топъл хляб и на вечеря.