ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 2

Исках колкото се може повече да се дистанцирам от него, за да мога да се отърся от разни сантименталности... Междувременно се ругаех, че го бях допуснал толкова близо и не бях спазил неписаните правила за отношенията между лекар и пациент. Но... станалото бе станало и аз трябваше да понеса и този допълнителен товар. Ето защо наистина побеснях, когато дежурната сестра рапортува, че в нощта преди операцията пациентът от 206-а стая, първо легло, е отсъствал от болницата до сутринта.
Прибрал се към 5 часа и сега спи като заклан. Този пациент беше Фитьо!
* * *
Минаха доста години. Напук на всички медицински прогнози, Фитьо бе жив и здрав. Прекараните три операции и два курса на химиотерапия останаха далечен спомен. Вече не гледах на него като на пациент и той ми остана добър и верен приятел.
В Хасково Фитьо развиваше бурна дейност, за която ми разправяше подробно при редките ни срещи. Очакваше от мене одобрение или укор за това, което е станало, но в неговия стил - винаги ме поставяше пред свършени факти. Така обаче имах възможност да бъда в течение на почти всичко, което му се случваше.
- Е, какви ги вършиш сега, че да постигнеш това, което си намислил? Виждам, че си се лъснал и изтупал, ама нали знаеш - по дрехите се посреща, а по акъла се изпраща...
- Точно така! Ти май не си разбрал, че аз първо си смених акъла, а после и другото. Дрехите са само една част от това другото, де. Започнах разни бизнеси и поспечелих нещо. За някои работи си наех и хора, и им плащам. Значи, хляб давам и на други. И изведнъж започнаха да ме уважават в града и даже престанаха да ми подвикват на Фитьо. За съвет при мене идват и ми казват - другарю Васев. Аз на някои места пипам нежно, на други съм груб и лош. К’во да правиш - клиентела. А клиента знам как да го работя, нали съм бил келнерче... Само че комунистите много ми пречат. Този социализъм много ми бърка, а с него не знам как да се преборя. Много е железен и няма мърдане.
Ето ти ново двайсе! Фитьо, сиреч другарят Васев, се политизирал. Станал по-едра риба и веднага социализмът го хваща за гушата и започва да му нарежда кое може и кое не. Защото соц-комунизмът допуска безпроблемно да си живуркат и плуват накъдето си искат само дребните рибки...
- Желязна е тази комунистическа работа, ама и на нея ще й намеря колая! - отсече Фитьо. - Засега не се давам, макар че два пъти ме арестуват и искат да ме изселват като нетрудов елемент. Викам им, че не съм такъв, защото работя от сутрин до вечер, а те си знаят своето. Ти, батко, знаеш ли какво е да направиш аудио-визуално студио? Що пари потроших за апаратура - всичко ми взеха, гадовете. А големия бой изядох заради Николайчо.
Разговорът ни продължи вкъщи, където поканих Фитьо да ми погостува. През тези няколко дни той не млъкна, а историите му бяха толкова много, че за да не ги объркам и забравя, започнах да си ги записвам.

Разказ за Николайчо и големия бой
Наех един гараж в махалата и го постегнах. С всичкото, което бях събрал, а и със заеми, купих апаратура и накрая закачих табелата “Видео и аудио при Филип Васев“. Сума пари потроших за рушвети по райсъветите и мафиотите от бранша в Пловдив. От тях вземах касетите-майки с филми и музика. Не знаех почивка - записвам и презаписвам, и спя в гаража, да не окрадат апаратите. Работата потръгна. Давам филми под наем, продавам всякаква музика - всичко екстра качество. Хората доволни, и аз доволен. Със спечеленото купувам нови апарати и касети, а започнаха да ми се привиждат и други работи. Мисля си вече за второ студио на другия край на града, а сетне за трето в Харманли и т.н. Викам си, ще навървя магазини в целия окръг, пък и по селата. Работата порасна и беше трудно да я върша сам. И тогава наех Николайчо да ми помага. Той ми беше съученик от техникума по готварство и тогава се казваше Наим. Прекръстено турче от Момчилград. Работеше при чичо ми Минчо. Братът на баща ми държеше “Бира-скара“ на Минералните бани и с разни далавери изкарваше много пари. Та Николайчо срещу легло и храна му работеше като роб от сутрин до късно през нощта. Защото чичо ми кажи-речи всяка нощ правеше запои и оргии с разни шефове и милиционери... Измъкнах Николайчо от тази помия и му дадох добра заплата. Той се оказа “самата съвест“, навлезе бързо в работата и започна да я върти почти сам. Така имах време с колата да обикалям панаирите и сборовете по селата, та да продавам касети.
Работата се разрасна и тогава се намесиха комунистите. Един ден ме викат в окръжния комитет на комсомола. Вкараха ме в някакъв кабинет, а там зад бюрото седнал зализан дебелак. Гледа ме важно и ми говори на Вие.
- Е, значи, другарю Васев, вие сте започнали да се занимавате с просветителска дейност. Значи, така да се каже, озвучавате и кинефицирате гражданите и трудещите се селяни в окръга. Хубаво, даже похвално! Работите значи предимно с градската и селската младеж. Нужен сте й значи, защото много ви търсели. Хубаво, хубаво, ама я да видим с к’во значи пълните главите на комсомолците? Така да се каже, с к’во ги просвещавате? - мазно почна дебелакът. Отмести вестника и извади отдолу един гъсто написан лист от тетрадка. - Така, така... Ето, това е списъчето на вашите касети и филми. И к’во четем тук? Четем лоши работи, другарю Васев, много лоши - смени тона комсомолският шеф. - Това народна музика, сръбска, даже циганска, както и да е. Ами каква е тази турска музика бе, идиот такъв? - съвсем смени тона дебелакът.
- Ами, такова, нали знаете, доста турчета има и в града, и по селата, та... - започнах да мънкам аз.
- Какви турци и турчета бе! Няма такива! Ти не си ли наясно, че в Народната република живеят само българи, а някои от тях имат мюсюлманско самосъзнание и вяра. Турци! Няма такива! - започна да крещи той, като ми навираше листчето със списъка в лицето. - Ти в затвора трябва да идеш за тази работа...
Тогава отблизо ми се стори, че почеркът на списъка ми е нещо познат, ама целият бях изтръпнал и не ми беше сега до него.
- И, второ, какви са тези филми бе! Криминалета, бандитски работи и прочие. Слушай сега, другарю Васев, какво ще ти кажа! Да махнеш всички тези турски работи, че... мамицата ти ще разкатая, копеле такова! Да си избиеш от главата това, дето си го намислил, да слагаш антена за спътника, да ловиш турските канали и да ги записваш на видеото, че...
Комсомолецът ме ругаеше вече сериозно, но аз си мислех друго - кой ме е предал за това, което бях намислил да правя с турската телевизия. Но нямаше време да се сетя с кого съм споделял тази си идея, защото работата стана съвсем напечена.
- Значи да сме наясно! Махаш немедлено всичко турско! Махаш тези криминалета и западни щуротии! Записваш българска естрада, “Златен Орфей“ и прочие. Задължително 50 процента български и съветски филми - “На всеки километър“, майор Деянов, “Човек от народа“ и прочие... Такива касети тук имаме колкото щеш, ще ти дадем. Иначе... то дето ще затворим студиото е нищо, ами оттук нататък ще си имаш работа с милицията.
Изглежда съм имал много жалък вид, защото началникът посмекчи тона.
- Значи така, разбрахме се! Имаме сведения, че си наш човек, от добро семейство на трудещи се, ама ей така, заблудил си се, нали? Давaй смело вперьод и слушай какво ти казвам! А сега да те запитам нещо друго, ама то да си остане тук между нас, иначе... Абе, имаш ли от онези, специалните филми... нали се сещаш? Секс, ама по` така... нали разбираш... Ще ми донесеш няколко парчета, ха-ха-ха-ха, така де, нали сме мъже... Разбрахме се, значи! Хайде, действай и си трай!
Ще си трая, как няма да си трая, си мислех, докато се връщах в студиото. Пропадна ми бизнесът, това е! Защото кой ще купува касети с българска естрада и комсомолски филми. Исках и да попитам Николайчо кой е идвал и ровил в касетите, та е направен този подробен списък на асортимента. Ама не можах да го попитам, защо го заварих целият да трепери. Явно бе и ревал, защото беше с подуто лице и зачервени очи.
- Фитьо, хабер получих, нещо лошо е станало в Момчилград! Не се знае дали тате е жив, но мама е в болницата, а чичо въобще го няма и никой не знае нищо за него. Брато е бил арестуван и го пребили... Моля те, Фитьо, айде пали колата и да идем да видя що е станaло, че ще откача...
Запалих колата и тръгнахме, но до Момчилград не стигнахме. На десетина километра преди града - пълно с войска и милиция. Там ни спряха. Обискираха и нас, и колата и ни взеха паспортите. Като разбраха, че Николайчо е от Момчилград, го натовариха на един джип и подкараха към града. Мене ме питаха по каква работа и при кого съм тръгнал. Казаха, че имало военни маневри и учения и районът бил отцепен. Ама не ми върнаха паспорта - щял съм да си го получа от районното в Хасково. А аз, нали не си знам мярката на устата, питам къде подбраха Николайчо и защо на военни учения има толкова милиция с автомати и кучета. Тогава един мустакат капитан ми извъртя един шамар и само дето не извади пищова.