Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Пътуване към теб Отправям се на север по брега. Созопол е напуснал свойто лято. По пътя се разхожда есента, а есенно е вече и морето. Дърветата пъстреят. Тук-таме събличат бавно празничната цветност. Напредвам по брега - вървя към теб, към тебе, моя нежна необятност. Привиждам те във всеки силует. На хоризонта с поглед те извайвам. Събрала съм света в един куплет - и в него твойто име се повтаря... Загребвам слънце с мигли и със дъх Сърцето се вълнува и подтичва. До тебе съм. И двамата сме Тук - където се взривява от Обичам те.	Видинската крепост От крепостта се вижда и брега, и Дунава, потеглила с влекача. От крепостта се вижда и назад, ако умееш с времето да крачиш. Не оживяват сенки и следи, защото те са повече от живи. На сцената съм. После съм встрани. Изкачвам стъпала. Пълзя в тунели. Учудвам се на стръкчето живот, поело светлина в пукнатините - под взора на замислен древен свод, израстнало в градежа на тъгите... Минавам бариерата с рова - напълнен със звънтежа на капчуци, с мълчание от дни на светлина, и вечност, въплътена в тихи звуци...

Снимката На колко ли години е? Ръчичката му - почти с размера на палеца на зрял човек. Синът ми попаднал на тази страница случайно. Изпрати ми я и потръпнах. В очите на детето бе заседнал вик като от дъното на бездна. Познало бе единствено глада, мизерията и нищетата, ведно с петнистите стени на тъй нареченият “дом”. * Припомних си как моят син, когато беше малък, протягаше ръчичките да ги измия след игра. А после подсушавах измокрените пръстчета. Със обич. * Ръчичката на малкия от снимката е колкото човешки палец. И няма към кого да я протегне след игра. А сред петнистите стени на тъй нареченият “свят” дали играе?	Животът казва... Забравя се човека, та дори да бил самата светла добродетел. Отиде ли си - да, ще поболи, но споменът полека става пепел. Животът е по-силен, затова на живите нарежда да го следват. Година-две прокрадне се тъга. Животът казва, че така е редно. Забравят го. Е, все във някой миг отронва се за него дума ситна. И споменът прибират после в плик. За мъртвия - добро или пък нищо. Не е и нужно вечно да е плач. Безсмислено е. Всичко се повтаря. Животът е различна класа влак, а краят е... една и съща гара...

Еленът Стъписах се. Досущ като човек се спря за миг. Изчакваше колата. Но гледаше и някъде над мен - напрегнат и тревожен бе във мрака. Красив елен. И тихата тъга го правеше във тъмното изваян. Тогава я видях - тя бе сама. Той бе обърнал погледа към нея. И даваше сигнали - да я спре. Кошутата да спре - да не премине. Нима не може да се назове... До сълзи любовта им бе красива!