ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 3

- Марш от тук, лайно такова! Турци ще ми превозва! Марш и нито дума! Никому нито дума, защото жив няма да те оставим! - крещеше капитанът и ми заши втори такъв шамар, че ми светна пред очите.
Връщам се аз, ни жив, ни умрял - за един ден всички тези неща ми дойдоха много. Каква е тази работа, какво става, си мисля и не мога да заспя, а и носът ме боли от шамарите. Таман се унасям, и се звъни като на пожар. Скачам и отварям вратата, а там двама милиционери и един цивилен. Викам си - ще ми връщат паспорта, ама не би!
- Обличай се и тръгвай с нас! - нареди цивилният и ми тика в сънените очи заповед за обиск на студиото.
Какъв ти обиск - направо пладнешки грабеж! Натовариха касетите и апаратурата ми в един пикап, а мене с милиционерска лада ме закараха в районното и затвориха в една празна стая с решетки на прозореца. Седя си на дървената пейка и премислям какво съм правил напоследък, с кого какво съм говорил и защо съм говорил. Абе, накрая и майчиното мляко си спомних, защото минаха повече от шест часа и никой не ме търси. Ни вода, ни храна, а и ще се напикая. Зор работа! Вече се мръкна, когато ме подкараха и набутаха в един кабинет. Там зад бюрото седят двама в костюми и ми се хилят. По-възрастният даде някакъв знак на двамата милиционери, които ме водеха. А те започнаха веднага да ме бъхтят. Ама бой ти казвам, не ти е работа. Шамари и юмруци в корема и бъбреците, и ме подхвърлят един на друг като топка. А когато се свлякох на пода, ме сритаха, и то здравата. После ме проснаха на един стол пред бюрото и разпитът започна.
- Такааа! Добре дошъл, значи, на Филип Васев в нашето студио, ха-ха-ха! - започна по-младият следовател, който държеше паспорта ми и гледаше ту в него, ту в мен. - Така е тук, при нас! Първо бием, после питаме. И ако не отговаряш вярно за това, за което те питаме - пак бием! Та му мисли - се закани той.
На мене още фасонът ми не беше съвсем смачкан, та нещо им се изрепчих и тогава ме пребиха от бой. Онзи, старият, даже извади една палка и като ме шибна по задника три-четири пъти - акълът ми съвсем хвръкна. После не можех да седна на дървения стол и ме разпитваха прав. Питат ме за разни неща от живота ми, но все въртят и сучат около едно - на какви турци съм давал касети, какво съм говорел с тях, какво съм чул да си говорят помежду и т.н. Но най-много питаха за Николайчо. Откъде се знаем, какво знам за него, защо съм го взел на работа при мене и защо сме тръгнали към Момчилград. По едно време започнах да го усуквам и да се ежа, тогава направо ме смляха от бой. Чувам се, че плача и през сълзи и кървави сополи ги моля да спрат, че имам три тежки операции и може да се пукне нещо, та да стане голяма беля. Едва тогава спряха, но разпитът не продължи, защото не бях в състояние даже да говоря. Хвърлиха ме в едно мазе, където бяха запрени още двама. От тях разбрах, че почнали акция да прекръщават турците и че в турските села ставала страшна касапница. Имало даже и убити и ранени.
Как изкарах нощта - аз си знам. Всичко ме боли. На сутринта пак ме разпитваха, ама този път не ме биха. Накрая подписах някаква декларация и ми върнаха паспорта.
- Значи, другарю Васев, вече сме наясно - удари заключителните акорди по-възрастният следовател. - Студиото е закрито, ти се хващаш на друга работа и... ще си мълчиш. За всичко ще си мълчиш, инак пак ще се видим...
Как няма да си мълча! Ще си мълча, защото още един такъв бой нямаше да издържа. Ама ми отиде бизнесът и понесох пълна загуба - всичката апаратура и касети ми конфискуваха.
Мина време и се пооправих. От Николайчо - ни вест, ни кост, пък и ме беше страх да го търся. Разбрах, че в България започвал “възродителен процес“ и затова било опасно да си имаш работа с турчетата. Един ден срещам Лилето - едно от хубавичките хасковски курвета.
- Фитенце - вика Лилето, - онази нощ бях на купон у Момчил. Знаеш го бе, онзи, синът на дебелия от комсомола. Щур купон стана и по едно време гледахме порно по видеото. Ама то видеото твоето бе, Фитьо, от магазина ти. Знам го аз, нали на капака е надраскано “ФВ“, като и на всичките ти други касетофони.
Значи там ми е отишъл панасоникът. Значи комсомолците и милиционерите са си поделили и другите апарати и касетите. Аз всичките ги бях жигосал с горещ пирон с по едно “ФВ“, та да си ги познавам... Хвана ме яд, та се разпсувах и... изведнъж се сетих. Ами да! Сетих се, значи, коя ръка е писала списъка, дето ми го размахваше дебелият културномасовик. Почеркът беше на чичо ми Минчо...

* * *

Контролните прегледи на Фитьо ставаха все по-редки. Като всички хора и той започна да забравя за болестта си и преживените кошмари. Сякаш нищо не беше било. С течение на годините той понаедря и стана един действително хубав млад мъж. Аз престанах да гледам на него като на пациент, защото когато няма болест, няма и пациент. Остана едно безкористно приятелство, каквото съществува между хора, преживели съвместно обща беда. Фитьо го определяше като онова между “наборите“ от казармата, а веднъж стигне и по-далече:
- Абе, батко, ние с тебе сме като рамбовците от Виетнам. Заедно минахме през огъня и оцеляхме. Кръв ни свързва, а това не е шега!
Една нощ, след дълго скитане по кръчми и дискотеки, Фитьо започна дълъг монолог. Под влияние на изпитото уиски стана доста сантиментален и откровен. Така може би за първи път ми даде възможност да го видя “изотвътре“, пак с неговите собствени думи.
И аз съм човек,
и аз душа нося...
Ти какво си мислиш, че не ме е било страх от тази моя болест. Страх ме беше, че даже зъбите ми тракаха, и колчем се сещах какво ме чака, потъвах в студена пот. Аз не съм ти казвал, ама издирих и други момчета със същото - всичките те измряха, а аз - не! И тогава си казах, че конците на тези наши земни работи ги дърпа някой друг. Абе, направо станах религиозен и когато да минех край черква, влизах вътре и палех свещи. Не се кръстех, защото ми бе все едно дали съм християнин, мохамеданин, или какво да е, ама си вярвах в моя Бог, който ме пази. Извинявай, че ще ти го река, ама разбрах, че Той не си ти, а Той ме е срещнал с тебе и ти е държал ръката, когато ме режеше и спасяваше. Той и от други работи ме пазеше и спасяваше и вярвам, че и по-нататък ще бъде така.
Не знам как е там в София, но тук, в провинцията, баровците са предимно децата и роднините на партийните и милиционерските величия. Покрай тях се въртят разни мазници и подлоги, нещо като постоянен сервиз. Та, тази тайфа си живее живота както си иска и за нея правилата на социализма не важат. Аз отначало им бачках по колите, от там ги знам, а и те ме знаят. Карат хубави коли, ама ги трошат и все при мене киснеха. После, когато понатрупах парици, започнах и аз да се изтупвам по последната мода и да се появявам с лъскави мацки по заведенията.
Подхванах по-изкъсо Колю митничаря. Така се викаше племенникът на първия секретар на партията в града. Той бе в някаква школа в Съюза, а като се върна, назначиха го за митничар. То в Хасково каква ти митница като няма граница, ама така стана. Колю държеше склада и магазина за конфискувани стоки от митницата в Свиленград. Голяма работа, голяма далавера бе този магазин, но това е друго. Та с Колю ходихме до Видин и той ме запозна с митничарите на тамошния граничен пункт. Тогава настъпи моето царство. Купувам от тук разни дефицитни стоки, пълня колата, така че да клекне, и хайде в Сърбия. Минавам границата като цар и разпродавам всичко за дойче марки. На връщане си дам лептата на аверите от митницата и готово. Значи, не можеш си представи що бормашини, бургии и друга машинария мина през ръцете ми.
Посъбрах доста марки и станах нещо като обменно бюро. Чейнджът върви ли, върви, а аз печеля ли, печеля. Милицията си трае, нали знае кои са ми дружките... Ченгетата даже идваха при мене да си купуват доларчета, за да си вземат и те нещо от Корекома. Времето започна да не ми стига и за да не си го губя, хванах братo да носи стоката в Сръбско. Така и той поспечели нещо.
Онези копелета - синчетата на Партията, нали са си некадърни и не ги бива за бачкане, започнаха да ми искат пари назаем. Естествено, забравяха да си връщат борчовете, ама и аз не им ги исках. Плащах си нещо като данък и всичко си вървеше тихо и кротко. Постепенно обаче играта загрубя. Онези започнаха да искат все повече мангизи. Един ден им отказах и на другия ден ме привикаха в Стопанската милиция. Само ме предупредиха, че имали сведения за мене и да съм внимавал, че ме чакало затвор. Така ме притиснаха те, че аз пак започнах да си плащам като поп каквото кажат. Започнах да се тровя и да ми писва. От всичко това хубавият ми живот намаля.
Намаля ми хубавият живот, но не че парите ми станаха по-малко, а от другото. Как да ти го кажа, че да ме разбереш. Един път теглих чертата и започнах да пресмятам. Добре, си викам, поиска да станеш баровец и стана. И то какъв! Значи ме бива, и то ме бива за всичко. Знам и две, и двеста, и от нищото да направя нещо, и то все отначало. Не ми пука - нали съм вече умирал два-три пъти. От какво да ми пука, пък и какво ми липсва. Че колко хора у нас са стигнали до тук, където съм сега, а?