Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Издаден през 2008 г., лиричният сборник на Божидар Янакиев “Без преки пътеки” прави впечатление с искреността на стиховете. И с желание съдържанието им да намери взаимност сред читателската публика от различни възрасти...
Защо различни?
Защото авторът, живеещ повече от три десетилетия отвъд океана, е до болка запознат със съдбата на емигранта, за която много хора у нас мечтаят и днес. С мечтите му, напускайки родния бряг и с добрия стремеж да се впише в новата за него икономическа, обществена и културна действителност. Сред милионите лица, съставящи пъзела на съвремието, без да подозират за подводните камъни в делника. Сам Божидар Янакиев в предговора си пояснява: “Годината беше 1976. Първо, Ню Йорк - после щата Вирджиния, който стана нашата втора родина. И тук - далеч от България, за първи път се запознах с нещо, за което бях чел и чувал - носталгия. Далеч от мястото, където си роден - разделен от близки и приятели, трудно за описание - всеки сам трябва да го изпита. С моята съпруга тъгувахме заедно... и поотделно”. И не е пресилено ако кажем, че именно това чувство е дарило с право на живот книгата. Чието заглавие е повече от нарицателно...
Запознавайки ни с лириката си, Янакиев предварително споменава, че няма литературно образование. Явно предполагайки, че стиховете няма да се харесат от читателите му. Това е единственото, с което не сме съгласни за книгата му “Без преки пътеки”. Защото сме чели брилянтни катрени, в които мисълта отсъства. И “грапави” рими, докосващи сърцето с покъртителния си изказ и откровение. Римите при Божидар Янакиев не са търсени, а ковани в жарава от чувства, разкъсващи го между България и новата родина. И от мъдростта, че човек може да пусне корен навсякъде, щом живее достойно. В кратката поема “Старият професор” новият гражданин на Америка зарива в пръстта й, образно казано, шепа пръст от дома. Помирява съмненията си с бъдните години, които му предстоят, за да поеме смело по непознатите пътища на ористта си:
Стиснал малкото куфарче здраво в ръка,
с другата плътно притиснал гърдите,
гдето бях скрил малък къс
и от свойта земя -
част от мойта Родина,
готов да премина
безброй разстояния
с много надежди и малко познания
и пребродил двете полушария
тук - в далечна Америка
ще поставя основи
на моята втора България.
Лириката в сбирката “Без преки пътеки” е своеобразен диптих от времена. Защото част от стиховете са създавани през 90-те г. на миналия век, а естетическото им продължение в “Две десетилетия по-късно”- в реалното днес. Включително и краткият цикъл “А защо не и малко хумор...” Всъщност, доминантна над всички е темата за България, за семейството и приятелите, за годините, подарили радости, но донесли и скърби, и бели коси. За живота, изтичащ като пясъчна река през човешките длани. Но, кой знае защо - и не бързащ още да ги напусне съвсем. Перото на Янакиев носи много мъдрост, проверена във времето. Тя не е християнизирана между понятията за добро и зло, а изповядва исконните човешки надежди за щастие. За осезаемо присъствие в броеницата на дните и стремеж личностното “аз” да остави нещичко и след себе си:
Тъй кратък е човешкият живот,
едва покълнал почваш да узряваш,
от теб зависи ще дадеш ли плод
или безплоден бавно ще изтляваш.

От вечната природа взел искри,
ще можеш ли на огън да ги сториш?
Вселената да прободеш с очи
със сивотата земна да се бориш.
“Пожелание”
Картините в диптиха на стихосбирката носят различни цветове от палитрата на човешкото присъствие. В свят на години с предначертан финал, еднакъв за всички люде. Едни вървят към него, стремейки се да забавят крачка. Други насищат времето си с поуки, изводи, любов към света, приятелите, годишните времена. И сплитат всичко най-обичано във венец за възхвала на живота. На нравствените му ценности, с които българската кръв прекрачва във вековете, все така осезаемо топла. Мъдра. Всеопрощаваща. И достойна за сърцата, в които е вливала сила. За да застине с угасващия им тътен, неумирайки:
Отминаха годините кат сън,
от трима сме отново само двама,
все още светлина струи отвън,
все още любовта ни е голяма.
Един след друг изчезват като дим,
лица и спомени от скъпи хора,
ний още малко с теб ще повървим
със стъпки натежали от умора.

Когато дойде сетният ни ден,
назад ще се обърнем да погледнем
светът останал тъй непроменен,
ще се целунем - кротко ще си легнем.
“Лека нощ”
“Без преки пътеки” е несъмнено книга-изповед. Освободена от гръмки изявления и стремеж за всеобхватност на съвремието в цялата му многоликост. Приносът на Божидар Янакиев като поет е скромен по обем. Но въздействащ с непрестореност на чувствата. С умението да бъде естествен събеседник - ненатрапчив, ала убедителен. И да превръща разказа си от думи в правдиво внушение за проверени истини. В психология на личността, за която границите са условно понятие, а споменът - жалон за верни стъпки в света на динамиката. Това е най-голямото достойнство в книгата. Както, разбира се, обичта към България. Която обич ни дава право да завършим с покъртителните строфи от “Пътуване”. Алегория, правеща вярна снимка на създателя си в годините, в поезията, в житейската философия и в многото изстрадани мигове, останали вече далече назад:
Как странно е да бъдеш у дома
след толкова години на разлъка
и само пожълтялите листа
ще ти напомнят искрената мъка.
Сред близките си радостен седиш,
около тебе глъчката не спира,
в ръката си стакан с вино държиш,
вълнение в гърдите ти напира.

Събудих се, до мене беше ти,
ръката ти челото ми погали.
Какво сънува, мили? Разкажи.
Навярно пак се връщащ от България...

Георги Николов
Литературен историк от Велико Търново
Специално за в. “България”