ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 4

И тогава ми просветна, че не ми достига свободата. Не че не мога да си правя каквото си поискам, ами става дума за другата свобода, дето с пари се не купува. Тази свобода, за която не трябва да се правиш на маймуна и да клатиш феса на разни кретени. Това всичкото, което сега го върша, да го върша редовно и да ми е кеф, че съм го направил сам, с моите ръце и акъл. А не да ме е срам от мене си и нощем да се потя. Пък и всичко около мене да е редовно и тогава да се види кой колко струва. А не като сега - всичко да става възможно, защото партийната ти книжка е в джоба или си синковец на някого си. Така е, като те гледам и ти на какъв хал си... Голям специалист, хирург, а се гърчиш като недояло прасе. Не е държава това, а и социализмът, дето го навират в душите ни, е гoла вoда. Затова ти казах, че всичко е въздух под налягане, и затова реших да се махам от тук. Така съм намислил и така ще бъде. Напускам Народната република и ако действително съм нещо, то там ще си каже дали е така. Отивам, значи, да го видя онзи, другия свят, защото от нашия ми дойде до гуша. Вече не мога да го трая, нито него, нито себе си в него!

* * *
“Парашутът“ на Фитьо се отвори след 10 ноември 1989 година. На 17-и същия месец, рано преди обяд, той се появи с огромен букет от бели карамфили и от вратата занарежда:
- Абе, човек, какво правиш тука! Аз от Хасково се дигнах да ида на първия свободен митинг пред “Александър Невски“, а ти стоиш по чехли. Я виж какво съм приготвил и ми дай две летви или дръжката на някой парцал, че да скова плакатчето - почти викаше Фитьо, като същевременно разгъна свития на руло портрет на Тодор Живков.
Погледнах и прихнах да се смея, защото другарят Живков бе с изрисувани мустаци и отдолу пишеше с големи букви “свиня“. Последва кратък спор, но аз надделях и плакатът си остана вкъщи. Да си призная, направо ме беше страх да тръгна с това произведение по софийските улици. Все пак още нищо не беше ясно. По време на митинга Фитьо скачаше и ревеше с пълно гърло или така ръкопляскаше, че ушите ми писнаха. Върнах го вкъщи примрял от щастие. За моя изненада отказа всякакъв алкохол.
- Край на пиенето! Отлагам и заминаването, макар че сега е от лесно по-лесно да си извадиш паспорт. Видя ли бе, батко, че свободата дойде! Аз като не можах да отида при нея, тя ми дойде на крака! И ако съм най-щастлив, че останах жив от тази моя пуста болест, то е, че дочаках да видя всичко това. Сега ще видиш какво мога и за какво ме бива!
Това е то, си помислих. За хора като Фитьо падането на диктатурата сигурно е благодат, за да започнат да си въртят бизнеса както си искат. Може би затова останах силно изненадан, когато той продължи да говори разпалено:
- Първо на първо, всичко това трябва да укрепне и стане стабилно. Не е шега работа да се гътне комунизмът. Перестройка-перестройка, ама тази перестройка със старите другарчета няма да мине. Нали ги знам докъде могат и как го могат. Пълни боклуци са и трябва да си ходят, и то веднага. Или, както каза онзи на митинга - кожите им да се проснат по дуварите. Ти знаеш ли колко кадърни и честни хора познавам - те сега да подхванат работата. И от такива като мене ще има нужда, защото бъркотията ще бъде голяма. Та да си го направим онзи свят, дето само ми е в акъла, тука, у нас, а да не го търсим по разни чужбини.
Фитьо направо подскачаше от възбуда, не хапна нищо, а подпали колата си и хукна към Хасково да строи демокрацията в нова България.
* * *
Година по-късно Фитьо ми се обади по телефона и припряно ме уведоми, че ме кани на вечеря в ресторанта на Парк-хотела. Не ми даде никакви обяснения, само делово ми съобщи деня и часа на събитието и хлопна слушалката. Естествено, аз бях точен. На запазената маса вече ме чакаха Фитьо и брат му Тотю. Последният бе облечен в черен костюм с бяла риза и тъмна връзка, така че съвсем приличаше на чиновник от погребално бюро. Както винаги намръщен, той изръмжа нещо, за което после се разбра, че било “Здрасти, как я караш?“. Фитьо беше непринудено елегантен в спортното си сако и след като ме прегърна и млясна два-три пъти, ме покани да седна. Явно бе подготвил дълга програма, защото около цяло шише луксозна водка на масата бяха струпани много мезета и специалитети.
Тотю мълчеше през цялото време, но набързо омете цяло плаке с колбаси, като същевременно преполови шишето. Сетне стана рязко и измуча, че отивал да спи, защото утре го чакал дълъг път.
- Какъв дълъг път ви чака? Фитьо, я стига си ме будалкал, ами кажи направо, каква е тази работа и за какво, впрочем, става дума?
И така аз отново се превърнах в слушател, а Фитьо не млъкна, докато не затвориха ресторанта.

Разказ за голямата илюзия
Тази работа, която се случи в България и ще се случва по-нататък, се оказа една голяма измама. Нагласена работа и същински капан е тази нашенска демокрация. Много хора се хванаха на въдицата и още висят на нея. Да ти кажа честно, и аз бях вътре, и то много. Най ме е яд, дето толкова сили и нерви потроших на вятъра.
Отначало всичко тръгна като хората. Веднага се сдуших с такива, на които социализмът им беше дошъл до гуша. Събираме се, кроим планове, дори се караме кое как трябва да бъде. Комунистите бяха напълнили гащите и се изпокриха по кьошковете в лозята. Срещам ги едни посърнали - само мазно, мазно питат какво става и ще става. А аз размахвам с пълна сила синия байрак и не говоря, ами направо крещя от радост: “Ще става каквото трябва. Демокрацията дойде, другият свят дойде, и сега всеки ще си сърба това, което е надробил“. Не знаех почивка. Търча по организирането и охраната на митинги и бдения. По едно време подкарах автобус. Превозвам значи хора до София да участват в софийските митинги и ги връщам. По цяла нощ с брат ми лепим сини афиши и плакати по града, та на сутринта целият да е посинял.
Така беше, ама още тогава нещо започна да ме човърка изотвътре. Наблюдавам отблизо накъде върви демокрацията и нещо не ми се подрежда като хората. Доста работи направо започнаха да ме смущават.
Първо, юздите на цялата тази дандания хванаха пак комунистчетата. Е, наистина тези, които бяха по-долна категория и много-много не се чуваха и виждаха, ама си бяха направо от техните. На един митинг най-много говореше и псуваше комунизма мой познат, за когото със сигурност знам, че е ченге от Шесто на Държавна сигурност. Вече не бил там, хвърлил си бил книжката.
Другото, от което нищо не излезе, е, че всички шефове си останаха там, където си бяха. Директорите на заводите пак са си директори и началниците в милицията пак са си началници. Много важно, че сега им викаме “господин полицай“. Разтуриха само комсомола, ама и там си оправиха работата набързо. Всичките тези лайна си регистрираха фирми и се заловиха с бизнес. Дето се казва, аз, който съм на “ти“ с пазарната икономика, защото я въртях отпреди, не мога де се оправя, а те вече и фирми в чужбина имат. Откъде пари?! Знам, че да сложиш началото на една такава работа, трябват пари, и то доста - вика му се начален капитал. Пускат им кредити от банката, колкото си поискат. Сега моите баровци са си пак баровци, но смениха скапаните си лади и шкоди с беемвета и мерцедеси. И аз поисках, ама мене ме мотаят и нищо не ми дават. Значи пак тяхната става, направо ометоха държавата...
И другото - много ни е прост народът. Туй, дето е страхлив, е нищо, то може да се оправи. Ако всичко стане нормално и редовно, и страхът, който е трупан петдесет години, ще се махне. Да, ама нищо редовно не става, а и глад се задава. Хората направо се объркаха. Онези само това и чакат и агитират: “Нали искахте демокрация - ето я, имате я! Да, ама при бай Тошо хлябът беше 30 стотинки, та имаше и за вас, и за прасетата. Сега е по 3 лева и го няма“. Много народ остана без работа и направо ги гони мизерията. Комунистите и това раздуват: “Наистина малки ви бяха заплатите, ама работиш, не работиш, си я получаваше редовно. Пък и пенсията ви беше в кърпа вързана. А сега, при демокрацията, видяхте ли що стана, а?“. И хората се свиват и започват да си искат старото.
На село пък е пълна скръб. Никой не сее и не копае, защото няма кой да ги ръчка и да им казва какво да правят. Те така са си свикнали - да работят като чиновници и да си крадат от ТКЗС-то. Дотам я докараха, че не си искат обратно земята, дето навремето с бой им я отнеха и кръв се е ляло за нея. Такава е значи ситуацията и всичко го удари на кражби и бандитизъм. Стана така, че да те е страх да замръкнеш в града. А милицията, полицията де, не само сеир гледа, ами се сдуши с апашите и стана нещо като нещатен сътрудник на мафията. Иди разбери кой пие и кой плаща...
Курвенска работа излезе тази наша демокрация, защото курвенските работи потръгнаха най-добре. В града има три кръчми с полуголи келнерки, провеждат се конкурси за цици и задници. Порното излезе на сергиите с вестници, а и в книжарниците. Голотия - колкото щеш! И голяма механизация настъпи, защото всеки се юрна да прави частни механи. Та ако искаш да знаеш, това, че нещо става в България, личи само от частните бакалници, кръчми и магазинчета с фирми, написани на английски.