Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Молитва за вечност Недей да палиш огън на брега. Седни и ме изчакай. Ще пристигна. Ще дръпна пелената от сумрак, на пясъка до тебе ще се свия. Ще мина по ръцете ти със дъх и раменете с шепот ще обвия. И всеки стон ще бъде бавна смърт, която Аз и Ти, превръща в Ние. Ще чуем ненадейно, че е то - морето в тъмнината как пулсира. Ще се превърна в мъничко ядро, което ще зачене пак Всемира... Огньове не пали, Любов, недей. Аз знам къде си - светят твойте думи. Една молитва мрака ще облее. Морето ще замре, за да я чуе...	Жажда за Слънце Появи ми се, Слънчице. Съживявай зората. Влей й сила със ласки. Прескочи през рида. Да разцъфна в усмивка и разбудя цветята. С твойта благост да припна през лехите с роса. Да потрепнат с крилца - тънки вежди гайтани. Ситни стъпки да кършат непокорния стан. Лек кенар да се гъне под немирни сукмани. Не бави се, изгрявай, та да пее деня. Дивна китка нарекох, до сърце си я нося. Все извезвам гергефи с твойто име и лик. Разжари се, разлей се по свила тъмнокоса. В жаден ромон доливай ненапиван светлик...

Човек край пътя Той събираше клечки, боклуци и напредваше бавно по пътя. Беше мургав и тежко пристъпваше. Бе човекът нает за боклука. През стъклата го гледаха втренчено. от комфорта на хонди и фордове. Някой може би дъвчеше сандвичи. Друг премисляше салда и фондове. Той събираше съвестно в пликчето всяка книжка, огризка и прочее... Някой може би включваше дискове. Той придърпа на ризата копчето. Уморен, сгъна крак край канавката. И извади увита закуска. Ягуар се надбягваше с вятъра. Май, случайно отгоре запръска...	Ако умееш... Ако умееш простите неща - да се събудиш и да се усмихнеш. Да те пробожда истинска сълза, във ъгълчето точно на очите. Олекнал да вървиш и без товар, признателен, че вече си във утре. Да знаеш, че животът не е зар - и губиш ли - е просто част от пътя. Ако умееш простите неща. (постига се със полет не с пътечка) ще си узнал цената на солта... Наистина е трудно. Но е всичко.
Срещу страха В живота ни страхът е често гост. Неканен влиза и се разполага... Нерядко господинът вдига тост - за своята сполука все го прави. А ние най-покорно го търпим Той диша във лицето ни отблизко. За себе си, за всичко се боим. Обгръща ни и даже ни притиска... Боим се за щастливата любов, за нощите, за дните си... Покоят добива вид на бледен мъченик. Страхът повлича... сто синджира роби... Е, как да го прогоним без скандал? Нахалът без да види и усети - какво е точно взел, какво е дал - животът ни без него да засвети. Единственият начин срещу страх, нанесъл се в дома ни без да пита - за да изчезне вдън гори от нас - изгледайте го право във очите...