ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 5

И по друго си личи - по блиндираните врати на апартаментите и железните решетки по прозорците. Стана така, че си седи българчето заключено в къщичката си и само наднича иззад решетките, та да види накъде вървят нещата.
Този път много мислих, да не взема да сбъркам и пак да започна да правя щуротии. Накрая проумях, че всичко е предварително измислено. Разбрах, че мнозина от тези, които поведоха синьото хоро, играят по чужда свирка, а тя свири старите песни на нов глас. Нежни революции и мирни преходи - глупости! Аз най-добре знам колко комунистите отбират от нежност и миролюбие. Не на мене тези работи! Хванаха те и големите пари, а сега ходи ги гони... И още повече ще прихващат. Запомни какво ти казвам - всичкото ще продължи така и по-лошо ще става. Комунистите ще си правят като по-рано каквото си искат. А от комунист капиталист по-страшно няма! Това даже и брат ми Тотю го разбра, защото когато му казах да се махаме от цялата тази кочина, той веднага рече - да!
Та това е, батко! Този път връщане няма, защото вече нямам нито нерви, ни сили да се хабя. Считай, че това е една прощална вечеря, която ти давам от голяма обич и благодарност за всичко, което си сторил за мене. Не ми казвай нищо, защото всичко е готово и паспортите и визите са ни в джоба. Утре в 10 часа летим за Амстердам. Дано само не ме хванат митничарите, че нося 4 хиляди марки за началото.
* * *
В началото на есента на 1995 година, след няколко обаждания до Хасково, се добрах до телефонен номер, на който можех да позвъня и да говоря с Фитьо. Това се налагаше, защото и на мене ми се “отвори парашутът“ и в края на ноември щях да бъда за 7 дни в Чикаго на световен конгрес по гръдна хирургия. Исках така да направя маршрута си, че на връщане да мина и остана за някой друг ден в Ню Йорк.
Телефонирах на Фитьо вече от Чикаго и му съобщих кога пристигам в Ню Йорк, за да ме посрещне. Този път той бе на върха на щастието си. Каза, че с неговата голяма любов всичко било окей и че можело даже да се женят и ако това станело, аз съм щял да им бъда кум! Не ми даде никакви други разяснения, затова се появих на летище “Кенеди“ малко смутен.
След толкова години Фитьо си беше пак същият, както си го знаех. Леко посребрелите слепоочия му придаваха по-стабилен вид. Посрещането бе бурно и Фитьо се разрева. Натовари ме на една много луксозна и голяма кола и се понесохме сред хаоса на нюйоркските улици. По пътя, а след това и в апартаментчето му, последва цяла канонада от хиляди объркани въпроси и несвързани отговори. След като емоционалният градус поспадна, аз му предложих да въведем някакъв ред в мислите си. За това имахме сравнително малко време - само три дни и четири нощи, през които Фитьо не млъкна. Отгоре ми се изсипа такава лавина от събития, случки, имена и дати, че бях принуден да записвам всичко. И когато накрая Фитьо ме изпрати на летището, багажът ми бе натежал с един гъсто изписан бележник с разкази.

Емигранти в Холандия
На софийското летище, слава Богу, всичко мина като по вода. Бях се панирал, нали носех валута. Както и да е, след три часа кацнахме в Амстердам. Минахме граничната проверка и аз за първи път въздъхнах като свободен човек. Защото всичко тук изведнъж ми се видя широко, чисто и свободно. Всички ти се усмихват доброжелателно. И ние с брат ми се хилим, какво друго да правим? Тогава изведнъж усетих, че работата става дебела, защото не знаем никакъв чужд език - къде и кога да сме мислили, че ще ни трябва?
Седим си значи пред едно табло с карта на града и автобусите и я гледаме тъпо. Не знаем накъде да хванем, а започна и да мръква. Отивам в клозета и вадя от долните си гащи марките. Като ги видях, малко се поуспокоих. Хващаме едно такси и викам на шофьора: “Хотел“. Той ни пита говорим ли английски, френски или немски, а ние с брато отвръщаме хорово: “Но-о!“. Като проумя откъде сме, отби до най-близката пиаца и ни прехвърли в друга кола, караше я един сърбин. Олекна ни! Хвърлихме му голям лаф. Щом разбра какви сме и че носим две шишета с ракия и сланина, веднага оня заряза работата и ни закара у тях. И той емигрант, ама вече се уредил. В бърлогата му говорихме и пихме цяла нощ. Накрая се нацепихме като дървета, целувахме се и пяхме сръбско-македонски песни. От нерви или от умората Тотю съвсем подивя, взе да реве като луд. Хвърли бутилката и направи прозореца на сол, та дойде полицията. Нашият домакин дълго се разправя с ченгетата, като обеща на другия ден да ни закара при тях.
В полицейското не можахме да се разберем, докато не докараха един руснак да превежда. Та от българо-руски на холандски се изясни, че бягаме от България и искаме да ставаме емигранти. От наше име попълваха някакви дълги формуляри, на които се разписахме. Разбрахме, че докато се изяснява случаят ни, ще бъдем настанени в лагер край Амстердам. Взеха ни паспортите и ни връчиха нещо като лични карти.
В лагера ни закараха с полицейската кола и ни предадоха в една канцелария. Там ни накараха да прочетем правилника на заведението и да се подпишем. За моя изненада той беше на чист български. Така разбрах, че тук имало вече доста от нашите. Имало и руснаци, и унгарци, и сърби, но най-много поляци. Получихме и холандски пари за десетина дена, после пак щели да ни дават. Закараха ни в българската барака и ни настаниха в стая с четири легла. Този лагер се състоеше от двайсетина дълги бараки и бил бивш летен лагер на войската. Беше заграден с висока мрежа и си имаше портал. С една дума - лятна казарма. Казарма, но във всяка стая - радиатор, десетина клозета, баня-умивалня, денонощно топла вода и прочие. Брат ми Тотю се хвърли на леглото да спи, а аз тръгнах на разузнаване. Веднага ме наобиколиха нашите хора от съседните стаи. Някои стояли тука от 6-8 месеца и от тях научих почти всичко. Режимът бил свободен - можеш да излизаш от лагера след 8 часа сутринта, да ходиш, където очите ти видят, но да си обратно тук до 10 вечерта. Ако искаш - ядеш в нещо като стол. Храната била много евтина, така си можел да пестиш от парите, които ти се полагат. Най-готините мадами били полякините, ама бутали само срещу 100 гулдена, което правело около 50 долара. Аванта - никому!
Като се върнах в стаята, се запознах със съквартирантите. Единият беше циганче от Пазарджишко, а другият - Марин от Русе. Този Марин се оказа голяма работа. Само като го видиш и веднага разбираш, че е наркоманче. Слаб като клечка, блед като икона, ама знаеше перфектно английски и немски, че и доста холандски. Просто талант. Веднага се сдуших с него, защото сам бях загубен. Той цял ден почти нищо не ядеше и всичките пари си ги даваше за “стаф“. Така викаше на наркотика. Наскоро го били хванали пак да краде, та го попилели от бой.
В лагера никой не те търси за нищо и ако искаш, можеш по цял ден да лежиш и да спиш. Така правеха брат ми Тотю и пазарджишкото мангалче. Ама аз не! Хванах здраво Марин и започнах да му давам по три марки на час да ме учи английски. Защото разбрах, че без да знаеш езика, си за никъде. Имаше моменти, когато на Марин му трябваха повече пари за дрогата, та не ме оставяше на мира по пет-шест часа дневно. Понеже бях на зор, пък и доста пара трошех, попивах всичко писмено и говоримо от английския. След около месец и нещо вече можех горе-долу да се оправям по основни въпроси. Бързо свикнах с обстановката и опознах Амстердам добре. Добих кураж и даже започнах да си търся работа. Това се оказа много трудно нещо. Просто холандците ги беше страх да вземат работници от емигрантите, защото законите им нещо ги застрашавали. Независимо че на такива като мене плащаха надниците наполовина, не ни искаха.
Започна зимата и работите станаха по-сложни. Тогава си намерих работа в едно крайпътно ханче, където миех чинии и тави по 10 часа на ден. Плащаха ми по 30 долара и ядях на корем. Понасъбрах някой лев, но взех да ставам и недоволен. Просто не се виждах в цялата тази обстановка, а и знаех, че не е за мене. Животът в лагера ми писна, а в нашата българска барака направо беше ад. Такива сме си ние българите, крадем се, правим си мръсотия един на друг и какво ли още не.
В работата си напреднах, след като една вечер извъртях, така между другото, български кебапчета. Много се харесаха и клиентелата започна да ги иска. Обадих се в Хасково и тате ми прати кимион и чубрица, та скарата стана истинска и успехът - пълен. Чорбаджията автоматически ми дигна надницата и аз се видях с пари.
По едно време завъртях любов с едно много готино маце, което работеше на бензиностанцията до ресторанта. В “онази работа“ холандките са гола вода, ама аз я понаучих на разни хватки и тя съвсем подлудя. По едно време натиска да се женим. Бензиностанцията била на баща Ј, а той бил много болен и сме щели заедно да я въртим. И работа за брат ми щяло да има - да поправя коли в гаража. По едно време се хванах, че налапвам въдицата, особено като видях къщата им - на два етажа, спретната и чиста, та дрънка... Моята вила на село две пари не струва пред нея. Много мога да разправям и за града, и за всичко. Навсякъде красота, чистота и честност.