ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 6

Навсякъде спокойни и усмихнати хора, учтиви, чак на мравката път правят, и винаги са готови да ти помогнат. Да не отварям дума за пазара на цветята. Аз, дето от малък все с цветя се занимавам, направо се препарирах, като го видях. Не, викам си - такова нещо не може да има! Да, ама го има! Навсякъде и за всичко - пълен ред. Лошото става, когато нарушиш този ред, и това важи за всички, без изключение. Абе, мислех си - Холандия е измислена страна, като от сънищата.
Скоро разбрах, че на тази земя имало и по-измислена страна - Америка, САЩ, де. Какви ли не истории за нея чух от едно русначе, което живяло там три години, ама нещо сгафило и го изпъдили. По цели нощи ми разправяше, докато един ден дори Холандия ми опротивя. Брат ми не го мислех, той се беше навил да ходи във Франция и да работи в заводите “Рено“. Беше се сдушил с негов колега поляк и двамата бяха твърдо решили да запрашат натам. А Тотю навие ли се за нещо - ходЈ, че му го избивай от главата.
За да замина за Америка, ми трябваше паспорт, а това се оказа много трудна работа. Един ден, беше към средата на февруари, разбрах от Марин, че негово приятелче познавало едни, дето изготвяли фалшиви паспорти, вземали по 3000 долара, но всичко било с гаранция. Направих си сметката, че ако това стане и си купя и билета за самолет, ще остана почти без пари. Друг изход обаче не виждах и затова реших да рискувам. Тогава стана тя една криминална история, за която, като се сетя, и сега ми настръхват косите.
Взех аз фиатчето на моята възлюблена, въоръжих Тотю с един кухненски нож и заедно с Марин се вдигаме до града при приятеля му. А той едно дегенератче - пълен наркоман и боклук, пък и май педераст. На мене обаче вече от нищо не ми пукаше и му дадох част от парите заедно с моя цветна снимка. После всичките стигнахме до едно съмнително бар-кафе, наркоманчето и Марин хлътнаха вътре и аз направо си прежалих парите. След малко обаче излизат и ми казват да ги чакам на бара, всичко било уредено. Искаха да си ходят, но аз ги натиках в колата и Тотю извади ножа. Така се бяхме уговорили - ако нещо ми се случи, веднага да ги наръга.
Започна най-голямото и мъчително чакане в живота ми - повече от пет часа. Седя на бара, пуша цигара след цигара, не знам колко кафета обърнах, чак ме заболя сърцето. Потя се целият, чеша се, където не ме сърби, и не отделям поглед от вратата зад тезгяха, откъдето трябва да се появи моят паспорт. Притеснено ми е и за онези в колата, но не помръдвам, цял се схванах. Най-сетне заветната врата се отваря и от там излиза грамаден негър, който ме погледна така, че мравки полазиха по гърба ми. Безмълвно му пробутах вестника, в който бях скътал останалите долари. Той дори не го разлисти, само ми подхвърли един измачкан, но истински белгийски паспорт. Отворих го нетърпеливо и разбрах, че вече се казвам Жан-Марсел Понтие и че съм на 40 години. Снимката си беше моята, а релефният печат - истински. Негативът се захили: “Мосю Понтие, всичко е окей и вие сте един напълно редовен белгийски турист. Много здраве на Америка...“.
В колата заварих брат си, побелял от напрежение. През цялото време държал под нож наркоманчето и Марин. Като ги изхвърлих от фиатчето, те веднага се изпикаха в едно кошче за боклук, пред смаяните погледи на холандските минувачи. На голям зор са били, но и на нас не ни беше по-леко.
Веднага си купих билет за самолета. Лошото е, че ми останаха около 200 долара, но бях щастлив, защото на другия ден заминавах с полет на KLM за Ню Йорк. Последната си холандска нощ прекарах с моето маце. Бях така радостно възбуден, че направо я побърках от секс. Никога няма да ми прости, че я зарязах, без да й кажа нищо. Сигурен съм обаче, че това, което й се случи, още й държи влага. С Тотю си уточнихме някои работи, а на летището той малко се разплака. Каза ми, че ще чака един час, за да е сигурен, че съм минал границата. Паспортът не предизвика никакво съмнение. Аз издекламирах дългото изречение на френско-английски, което Марин беше съчинил, и работата заспа. Заспах и аз, щом седнах в самолета, толкова изтощителни бяха последните дни.

Първи стъпки на американска земя
На 22 февруари 1991 година аз стъпих на американската земя. От този факт бях много горд, но ми беше и много студено, защото в Ню Йорк бе люта зима. Това, което ми беше описало русначето от лагера, се оказа точно, и аз знаех горе-долу как да се оправя. Взех автобуса, който трябваше да ме закара в центъра на града. След около час и половина бях на пъпа на Манхатън. Това е автобусната станция на Тайм Скуеър на Бродуей. Там малко ми се зави свят. Защото едно е да си представяш кое как е по разказ, а друго е, като го видиш. А това, което виждах, надминаваше всичко, дето си бях представял. Имах чувството, че съм на дъното на казан, врящ от светлини, хора и коли. Стените на този казан бяха небостъргачите, краят на които се губеше в облаците на снежното небе. И в центъра на тази лудница стоях аз с тъничкото си яке, с полупразен сак и 176 долара в джоба.
Положението ми стана застрашително, защото вече наближаваше 11 часът през нощта. В случая имах само един-единствен спасителен ход и това беше адресът на Мустафата. Така се казваше чичото на Николайчо - онова турче Наим, което ми работеше в студиото в Хасково. По времето на възродителния процес у нас чичото се спасил, като духнал през границата. Мотал се по Германия, а от няколко години се установил в Ню Йорк. Бил нещо като предприемач по строителството и ремонтите. Когато тръгнах да емигрирам, се видях с Николайчо и той почти насила ме накара да си запиша адреса. Ако случайно съм минавал оттам, да се обадя на чичото и да му нося много здраве. Сламката беше много тъничка, но слава Богу, че я имах. Та, вземам едно такси и давам бележката с адреса на шофьора. А той започна да мърмори. Разбрах криво-ляво, че това било близко до негърския Харлем, а там не било за бели хора нощем. Пристигнахме малко след полунощ и аз се уверих, че таксиджията е прав. Хвана ме даже страх, защото се намерих в един полуосветен, очукан и мръсен квартал. Нещо като “Люлин“ в София или “Тракия“ в Пловдив -грозна работа. Започнах да блъскам с всичка сила по входната врата на един съсипан пететажен блок. След малко се появи сънен негър, който не искаше да ми отключи. Едва като му показах през стъклото 5 долара, ми отвори и веднага ми обясни, че Мустафата живеел на последния етаж. Вътре във входа до радиатора спяха направо на плочките двама негри, които воняха страшно. Спарената миризма на гнилоч и алкохол ме лъхаше и докато изкачвах паянтовите тесни и стръмни дървени стълби.
Счупих си пръстите да звъня. Накрая ми отвори полузаспало босо момче по потник и долни гащи. Като разбра, че съм българин, и то проговори на български и ме заведе в кухнята на апартамента. Там на една издънена маса, пред празна бутилка вино, седеше разгърден едър и космат мъж на средна възраст и гледаше, без да мига, в телевизора срещу него. Така и не мръдна, когато влязох, а само запита грубо какво искам по туй време. Казах, че съм от Хасково и му нося много здраве от племенника му Наим. А този идиот, пак без да ме погледне, дрезгаво изръмжа: “Мерси и хайде - гуд бай“. Тогава краката ми се подкосиха, та приседнах на миндерчето под прозореца. Не смеех да мръдна, а от топлото и спареното ми се доспа. Онзи си догледа филма, все едно че ме няма, и едва след това се вторачи в мене. По едно време занарежда: “Аман от вас бе, келемета такива. Кой откъде се дотътри, и хайде при Мустафата. И каква стана тя, аз, турчинът, да ви оправям. Вас, българите, дето утрепахте брата, че не искал да си смени името. Ама хайде, от мен да мине. Лягай на миндера, че си жив-умрял. Утре ще видим какво да те правя“.
Много рано на другата сутрин апартаментът се изпълни с гълчава и хора. Можах да преброя, че са седем, все българчета, които се боричкаха за банята и клозета. Влизаха и излизаха в кухнята и ровеха в хладилника. Аз също се вредих и заръфах един студен сандвич - бях прималял от глад. Така с пълна уста и в движение им разправих кой съм и откъде. Появи се Мустафата и всички замряха. Попита ме как се казвам и рече:
- Значи Филип е днеска дежурен, а вие марш на работа, че окъсняхте.
Останахме сами и докато си пиеше кафето, чичото ми даде необходимите разяснения:
- Така значи! Аз тука съм пуснал тези момчета, емигранти като тебе, и всеки ми дава по 100 долара месечно. Те си събират пари за храна и пълнят хладилника, та и аз ям оттам, но само вечер, като се прибера от работа. Имат си легло и завивки. Трима спят в холчето, а другите в голямата стая. Моята стая си е само моя и е винаги под ключ. Та ако искаш, давай 100 долара и оставаш. Ей ти миндера, няма къде иначе да те вместя. Парите предварително, защото двама-трима ме излъгаха и се измъкнаха, без да платят.
Веднага му дадох стоте долара. Практически останах без пари, но засега имах поне покрив над главата си. Мустафата продължи:
- Днеска ти си дежурен. Подреждаш леглата и чистиш, така че всичко да свети. И да не смееш да крадеш, защото за такава работа направо режа ръце. Ей ти два ключа. Наблизо има магазин. Нали казваш, че си готвач. Иди купи каквото искаш и за довечера ми сготви нещо вкусно.