ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 8

Започнах да се мъкна с врачанските селянчета и с тяхна помощ хванах обща работа в един ресторант. Официално обаче аз бях мосю Понтие - турист, както личеше от единствения документ, който притежавах - фалшивия паспорт. Разбрах, че това белгийско тескере не върши никаква работа и трябва да се регистрирам в “имигрейшъна“. Така викаха на службата, която се занимава с такива като мене.
Имигрантската служба се помещаваше в една грамадна 20-етажна сграда. Наредих се на дълга опашка и след около час чакане се добрах до гишето. Една много красива и учтива мулатка вкара в компютър името ми, откъде съм. После срещу 20 долара ми връчи папка с формуляри, а след малко и листче, което разпечата на принтера. На него пишеше моето истинско име и къде след десет дена да се явя с попълнени формуляри: стая № 1356 на 13-ия етаж в 14 часа, за да ми въведат данните в компютъра. Тогава огледах внимателно навалицата около мене. Изпитах чувството, че всички народи и раси от целия свят са изпратили тук по няколко делегати. Такава шарения от хора не можеш да видиш никъде. От един съветски гражданин разбрах, че на 13-ия етаж била секцията за Източна Европа, арабите ги обработвали на 8-ия етаж, южноамериканците на 18-ия и т.н.
Цели три дни адашчето попълва документите на английски с всички данни за мене. Такава подробна справка за моята персона никой досега не ми беше искал. В нея се вписа от какви са ми очите до кой номер обувки нося. В една графа трябваше собственоръчно да си напиша трите имена на български и английски, за да могат, ако се наложело, да ме откриват по почерка. Бяха ме вече подучили и на много места диктувах пълни лъжи. Например, че не съм боледувал от нищо и че причината да емигрирам е, че в България силно ограничавали религиозните ми права. Ако там впишех, че бягам по политически причини, защото мразя комунизма, номерът нямало да мине. Сега у нас нямало комунизъм и било демокрация. Глупости, ама ходи и обяснявай това на гламавите американци, които са свикнали да възприемат нещата в мащаб 1:1. Не минавал и номерът, че бягаш от беднотията, в която живееш. Защото за тях, ако си в мизерия, когато има демокрация, значи си пълен глупак и за нищо не те бива.
За мене първата ми среща с официалните американски власти беше много важно събитие. По този начин се регистрираше, че все пак в Америка съществува човек на име Филип Васев. Това, колкото и малко да е, все пак е нещо, защото иначе не представляваш нищо - все едно че въобще те няма в този свят. Както това се случи с Асен, когото утрепаха. Когато тръгнахме да го търсим, разбрахме, че не бил регистриран и никой не знаел за кого става дума. Просто предали намерения труп в университета, където го спиртосали, за да се учат на него младите доктори.
Излъсках се, доколкото ми бе възможно, и започнах чинно да си чакам реда. Заедно с мен се мотаеха още пет-шест българчета, от които разбрах, че тази стая била само за България. Вратата се отвори и се появи безумно красива и елегантна мадама на средна възраст. На чист български извика моето име и аз хукнах да влизам. Като минавах покрай нея, се спогледахме като котараци през март. Веднага схванах, че между нас стана магията. Не бях помирисвал жена от доста време, та като срещнах този обещаващ поглед, нещо ме преряза през кръста и коленете ми леко омекнаха. Стана ми топло и приятно, когато мадамата ми каза да съм напълно спокоен, защото тя щяла да ми превежда - такава била нейната работа тук.
Въвеждането на данните се оказа сериозна работа и трая горе-долу час. Уточняваха написаното във формулярите и задаваха допълнителни въпроси за какво ли не. Аз отговарях като папагал това, което ме бяха научили да казвам, лъжех където трябва или разтягах локуми. Чиновникът срещу мене вписваше всичко в компютъра и беше страхотно внимателен и учтив. Като изтърсех някоя опашата лъжа, той явно го разбираше, но не променяше коректния тон на разговора. Преводачката самоотвержено си вършеше работата, но за мен бе по-важно, че погледът й ставаше все по-влажен. И когато всичко свърши, тя ме помоли да я изчакам, защото имала да ми казва нещо важно. Бях абсолютно сигурен, че нещата ще се развият точно така...
Нещата обаче не се развиха така, както си ги мислех. Маргарита, така се казваше преводачката, се появи след малко и делово ми връчи едно книжле.
- Господин Васев, всичко е окей. Пазете този документ. Там е отбелязано, че сте регистриран в емиграционната служба на САЩ със съответния код и номер. Това засега ще ви бъде нещо като лична карта. На последната страница е отбелязана датата, на която ще се явите за голямото интервю.
Погледнах и не ми стана особено приятно - това събитие беше за след близо година. Преводачката веднага усети разочарованието ми.
- Така е! Чака се най-малко година, защото през това време се правят необходимите проучвания. Не гледайте така тъжно - почти майчински продължи Маргарита. - Дотогава да сте се оправили, та да имате шанс да получите поне работна виза и основания да кандидатствате за зелената карта... И следващия път ви моля да не лъжете така нагло...
Не я оставих да завърши, защото в резултат на обзелия ме порив атакувах внезапно, като даже я хванах за ръката:
- Да, да - ще се оправя! Аз... непременно ще се оправя! А дотогава не искате ли да се виждаме по-честичко, за да обсъждаме заедно тези работи. Ако искате, даже тази вечер можем да отидем да вечеряме някъде...
- А, не така, малкия - дръпна се Маргарита усмихната. - Хубаво момче си, даже най-хубавото от тези, които са минавали оттук, ама какво си мислиш. Тук не ти е България, да я караш както си я знаеш. Тук правилата на играта са други, скоро ще го разбереш...
Нещото, което веднага ми прищрака в мозъка, се оказа в съвсем погрешна посока.
- Ако става дума за пари, аз имам... Ще си платя!
Не можах да завърша, защото получих такъв шамар по лявата си буза, че както се казва, ухото ми писна.
С това всичко приключи и преводачката закърши ханш по дългия коридор към изхода. Вече бях наясно, че не трябва да я следвам.
Така със смесени чувства се прибрах в квартирата, където адашът Филип ме чакаше с нетърпение. Разправих му, като не скрих и историята с преводачката.
- А, знам я тази преводачка. Маргарита се казва и всички ние тук сме минали през нея. Служебно, де. Много е хубава и секси, всички бяхме хлътнали по нея. Тя е голяма работа - на друго ниво е и ти там работа нямаш! Хич не се навивай, а направо я зарежи.
Престанах да се навивам и я зарязах, но не съвсем...
Да хванеш бика за рогата
Уолстрийт е невзрачна и тясна уличка. Нея слънце не я вижда, защото е сгушена между грамадите от небостъргачи и билдинги. Така, на сянка, като че ли по-лесно се правят и въртят парите на целия свят. Казват, че ако и ти искаш да влезеш в тази игра, трябва да “хванеш бика за рогата“. От това по-лесно няма! Голямата бронзова статуя на бика е на Бродуей, съвсем близко до началото на Уолстрийт, и за тебе не е проблем да се увесиш на рогата му. Аз нали бях дошъл с голямата кошница, вършех тази гимнастика всеки път, когато минавах покрай него. Може би затова работите ми потръгнаха.
Преди всичко станах любимият квартирант на Мустафата. Тлъстите манджи, които му готвех, го изпълваха с блаженство. Вечерята се превърна за него в дълъг ритуал, съпроводен с много мляскане и оригване от кеф. После ме сръчкваше, тъй като през цялото това време дремех на миндерчето до него. Искаше да си говорим, а и започна да ме кани в стаята си. След като ме кара три-четири пъти да повтарям историята с племенника му Наим и за големия бой, който изядох заради него, отсече:
- Значи така - не лъжеш, защото все едно и също разправяш. Е, значи и ти си пострадал от “възраждането“. Затова те считам от нашите. Така е, Аллах е велик и добър и сега ще разбереш, че той ще те възнагради за всичките ти мъки. Значи вземам те на работа при мене - тържествено отсече Мустафата, който в случая играеше ролята на добрия Аллах.
Чичото имаше нещо като полулегална фирма, която предлагаше всякакъв вид ремонти на къщи и апартаменти. Независимо че бях включен в бригадата като общ работник, получавах добри пари. Лошото беше, че се работеше от сутрин до вечер. То, впрочем, така се работи тук. Американците навсякъде работят като шантави. Аз прекъсвах на обяд за два часа, но това беше, за да изтичам вкъщи и сготвя вечерята.
Ремонтирахме и поправяхме всичко - покриви и водопроводи, електрически инсталации и канали. Шпакловахме стени и поставяхме прозорци и какво ли още не. Това за мене беше от голяма полза, защото бързо научих няколко занаята. Най-много обичах да шпакловам и да правя гипсови красоти по таваните. Мустафата се радваше и ме хвалеше:
- Голям цар си, Фитьо. Джамосваш стената и я правиш гладка като дупе на кадъна.
Чичото скоро оцени таланта ми и заплатата ми хвръкна чувствително нагоре. Тук, за разлика от България, когато работиш повече и по-добре, започваш да получаваш и повече пари.