Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Рапсодия в карминено и златно Едва сега разбрах, едва сега какво е да потъна в нежността ти - мълчание след ек и дъх на нар, рапсодия в карминено и златно... Това си ти, Любов - жадуван и дочакан. За първи път усетих как боли, какво е пак жената да се ражда - откос небе в кошутена следа, сред дъх на лавандула и на жажда... До тебе, Обич моя, и нощта е багра. Едва сега разбрах, едва сега - защо съм тук, защо съм на Земята. За да те срещна, святост неотпита. И да ме имаш - цвете сред ръжта. За да сме Ние - аз и ти - два ириса в зенита...	Ще разказвам И са много съдби за разказване, Боже. Всяка жива душа е светлик. Щом угасне една, пламва другаде огън. Всяко пламъче лумва със вик. И сияе Земята с душите човешки. Там ни виждат... със други очи... Уж сме силни наглед, а душата ни свещ е. Най е истинско щом заболи... Водопад от светлици обтича Земята - милиарди човеци на път. Идват с вик и с въздишка на вятър угасват. Ще разказвам докрай как болят.

Край огнището Огнището гори, а той е там, със мисъл пак при нивите дохажда. Улавя се, че си хортува сам. Замислен е - къде какво се ражда. Житото най-едрее на Златиш. Под Дъбница коноп добре да сейне. Мамулите вървят под Сини рид. А просото на нивата при Медник. Шепти и трие нямо длан във длан. Не е за него тази дълга дрямка. Без работа издържа някой ден, а зимата се ширна не за малко. Ей, тате с кой така шептиш? - учудено го гледат две очички. За тебе, чедо, приказка открих. Ела да ти разкажа за Звездичка. А собата ухае на ошав. В прозореца сивушко с клюнче чука. “Живяли нявга на самотен бряг...” Невидимо щурче гласец промъква.	Светът без поети Ако поетите престанат да творят и слезнат от небесната си стълба. Ако не искат вече да летят и двете си криле напъхат в джоба... Ако погледнат ярките звезди и кажат безразлично: ясна вечер. Ако затворят куфара с мечти. И клетият щурец решат, че пречи... Тогава тъжно ще тече денят. Животът ще е скучен и безличен. Ако поетите решат това - светът ще бъде сив и прозаичен.
На ръба на световете А е могъл, навярно е могъл да избере покоя. Например да сърфира точно днес във нета. Или с приятели да е на ски във планината Да готви изпити за новия семестър. Да е на среща. Или защитник в мача. Или, или, или... А той е пленник. Там някъде... на края на Земята. Човешката омраза точно там, след челен сблъсък, заплашва времето с апокалипсис. Ръцете му - завързани отзад. Лицето му - охлузено до кръв. Единствено очите са свободни, за да се вглеждат в зениците на ужаса до дъно. Навярно е могъл да избере покоя. А той е пленник. На ръба на световете... Защо?