ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 9

Започнах да си спестявам по 7-800 долара на месец, като не се лишавах от нищо. Купих си свестни дрехи и обувки, а в събота и неделя задължително бях по ресторантчетата. Ходех и по дискотеки, и даже на бар, където ти се кълчат дибидюс голи мадами. Бърлогата вече не ми харесваше и исках да си взема стая някъде на по-хубаво място, но Мустафата не даваше и дума да става за това.
- По-добре е да изгоня врачанчетата от голямата стая и ти да влезеш в нея. Не те пускам - казва. - Не те пускам и толкоз! Пък като те гледам какъв си хубавец, що не вземеш, чичовото, да се ожениш. Знаеш ли какви хубавици китайки познавам. Ще сте си лика-прилика, а и моите очи ще се облажават... Да знаеш, че няма по-нежни жени от китайките.
Трябва да кажа, че Мустафата изпитваше ненаситна страст към всякакви жълти муцуни от женски пол и често мъкнеше по някоя от тях в стаята си.
В Америка, както знаеш, е разпространена новата болест СПИН. Затова по тънката част пипах много предпазливо. Иначе животът в Ню Йорк започна направо да ми харесва. Колкото повече го опознавах, толкова се влюбвах в този град чудовище. В него не се чувстваш чужденец, защото фактически тук всички са чужденци. Не е като в Холандия, където са си само холандци. Разбрах и друго: лудницата, която те втрещява отначало, не е хаос, а цари строго определен ред. Това просто е друго темпо, друга динамика, но всичко е от лесно по-лесно, и си е редовно. И така неусетно и ти като другите хора започваш да се усмихваш и да си мислиш само за хубавите неща от живота. Свикваш и със законите, и веднага се хващаш, че не ти е проблем да ги спазваш. Без това тук не може! Но тези закони са умно измислени и не те притесняват, а даже напротив. И важат за всекиго без изключение, а не както е у нас.
Молех се само да съм здрав, защото работех нелегално и нямах осигуровки. Давах си смелост, като си казвах, че доста съм боледувал досега и така съм си минал реда. Знаех обаче, че този живот, който го карам, е временна работа, както се казва - необходимо зло. Но за начало не беше съвсем лошо.
Всичко се обърка, когато адашът ми Филип взе, че се обеси на една тръба в банята. В последно време той се промени много. Почти нищо не говореше и по цял ден спеше. Понякога изчезваше за по 2-3 дни. Никога не споделяше къде е ходил и какво е правил. В цялата тази история аз се почувствах много виновен. Залисан по моите работи, почти не му обръщах внимание, или с една дума, напълно го бях изоставил. Не прецених, че това умно момче е слабо, безпомощно и много объркано. Просто е имало нужда само да му подадеш едно рамо.
Като стана белята, естествено, дойде полицията. Нас ни разпитваха, а Мустафата го задържаха. Не за друго, а за това, че работел нелегално, наемал работници и не плащал данъци. После адвокат му уреди да го пуснат под парична гаранция. Като се върна, първата му работа беше да ни изгони всичките от квартирата. Така ние, пък и цялата му бригада, се разпиляхме кой накъдето види.
Аз си бях спастрил към 2000 долара и се настаних в един долен хотел само срещу двайсетак на вечер. Лошото беше, че ченгетата ме държаха под око и бях предупреден, че нямам право да хващам работа. Бях влязъл в компютъра им, а от него отърване няма. Просто се налагаше да се изпарявам и да си търся късмета в друг щат. Ако тук ме хванеха и за най-малкото прегрешение, веднага ме изхвърляха от САЩ като мръсно коте.
До Чикаго и напред
Трябваше значи да се махам от Ню Йорк, и то колкото може по-надалеч. Но въпросът беше: къде? Купих си картата на Щатите и започнах да я разучавам най-подробно. Не мога да кажа защо, но погледът ми се задържаше най-много на Чикаго. Пресмятах и други варианти, но накрая твърдо реших - Чикаго! Имах предвид, че това е също огромен град, където мога да потъна, за да бъда трудно забележим. От друга страна, знаех, че там има доста българи и даже българска черква, което не беше без значение, ако започна да закъсвам.
Единственото хубаво нещо в Чикаго за мене беше времето. Пролетта беше в силата си и времето се стопли. Това ме спаси. Не искам да си припомням мизерията, мъките и ужасите, които изживях. Първите три нощи спах в подземните паркинги на даун таун, центъра, демек. Въргалях се върху кашони заедно с негри и наркомани. После мих тавите на една пицария цели 3 месеца. Срещу 3 долара на вечер нощувах в един вертеп, пълен с долнопробни курви и други идиоти. Това бяха предимно мексиканци - сезонни емигранти. Така им викаха, защото нахлуваха нелегално да работят само през пролетта и лятото. Напълнили гушите, в началото на зимата като прелетни птици отлитаха за топлата си родина. Така мислех да постъпя и аз, тъй като не можех да си представя как ще издържа студената чикагска зима. Не общувах с никого, само бачкане и пестене на пари. Скотска работа! Най-страшно беше през нощите, когато не можех да спя от напрежение и преумора. Направо скърцах със зъби, та голямо скърцане изскърцах. Тогава си мислех, че ако пукна или ме опукат мексиканските разбойници, нямаше кой да ме оплаче. Щяха да ме подхвърлят и накрая да ме спиртосат, та и аз да стана учебно пособие в някой медицински университет. Измислих си нещо и когато бях най-зле, непрекъснато си го повтарях: “Филипе, Филипе, ти трябваше досега да си умрял от твоята болест. Кое е по-хубаво, Филипе, да си вече оглозган скелет или да си жив и здрав?“. И друго си повтарях: “Филипе, ти все едно че си умрял от твоята болест и сега си на онзи свят, и това ти е било съдено да бъде. Оттук връщане няма, защото никой досега не се е върнал оттам...“. Така си давах кураж и това ми бе спирачката, за да не взема самолета за България.
Един път ме хвана носталгията и намерих българската черква. То не е никаква черква, а най-обикновена двуетажна къща, с каквито е пълно в Чикаго. Пред нея се мотаеха няколко българи, които пушеха, мълчаха и се оглеждаха един друг подозрително. Присъединих се към тази настръхнала група и започнах да чакам, без да знам какво. По едно време се появи един тип и вика:
- Другари, и днес настоятелството реши да ви даде безплатно чорба и хляб. За работа не повдигайте въпрос, защото ние не се занимаваме с това. Никой не ви е карал да се мъкнете тука. И с хляба по-леко, защото не можем да ви насмогнем. Хайде, влизайте, и кротко.
От тази първа среща с български официален представител на американска земя носталгията ми веднага се изпари. А това “другари“ направо ме накара да преосмисля емигрантските си неволи. Не им исках чорбата и хляба, за друго бях дошъл...
Когато закапаха листата и задуха студеният вятър от Мичиганското езеро, взех първия самолет и цъфнах във Фриско. Така викат на най-красивия град, който съм виждал - Сан Франциско. Направо реших да оставам тук, сред палмите. Оказа се обаче, че е невъзможно да хванеш работа. Тук е пълно с мексиканци и други отрепки, които за три долара на час вършат всичко. На тази конкуренция направо не можех да издържа.
Много съм благодарен на Фриско. Е, похарчих малко повече пари, но излязох от кризата си. Зима е, а тук е топло и слънчево, и даже по плажовете се разхождат хора. Един ден си седя в едно крайбрежно кафене и се радвам на това, което ми виждат очите. На две маси от мене се беше настанила весела и шумна компания от млади американци. По едно време от гълчавата чувам, че излетя тлъста българска псувня. Не повярвал на ушите си, скочих и заех каубойска стойка пред масата им. Веднага открих нашенеца - абе ние просто си личим отдалече - и му рекох на български:
- Сър, не ви ли е известно, че във Фриско е строго забранено да се псува?
Последваха прегръдки и дълго тупане по гърба. После цяла нощ се мъкнахме по безбройните барчета. Така имаше време да се разбера с новия си приятел Върбан. Отнесено към мащабите на такъв огромен град като Сан Франциско, ние бяхме направо земляци. Върбан беше от Казанлък. Бил духнал преди три години и сега живеел в околностите на Сакраменто. Въртял търговия и само понякога работел по фермите. От три месеца бил женен за една фермерска дъщеря, а сега скоро чакал да стане баща. Жена му - Кристи, беше кльощава мургава девойка, която ми приличаше на хлебарка, глътнала маслина. Явно безизходното й положение я караше да повтаря, че българите били “вери найс пийпъл“ и тя много ги обичала. Дошли да се веселят по случай рождения й ден.
Върбан ме открехна, че няма какво да ги върша тука, а да запрашвам веднага към Сиатъл. Там сега набирали екипажите за риболовните флотилии. Ако съм имал късмет да се вредя, падало голяма пара. Естествено, даде ми адрес и телефон и се разделихме по живо по здраво.
Ранната пролет на 1992 година взех влака и бодро се понесох на север. По време на пътя се запознах с двама истински червенокожи, които като мене отиваха да се цанят в риболова. По техен съвет прекъснах пътуването в Портланд, за да си купя дебели и топли дрехи, шапка и ботуши. В Сиатъл тези неща били много по-скъпи. Премених се като полярник, но доста се охарчих и станах пак кахърен.
Сиатъл се оказа красив и чист град, заобиколен с огромни заводи. Там се правели самолети и аз си мислех, че ако не ме вземат в риболова, мога да стана и самолетостроител. Независимо че пролетта бе започнала, времето беше много студено и аз благославях индианците, които ми дадоха акъла за облеклото. Разучих обстановката и започнах да обикалям фирмите.